На 27 декември тази година се навършват 121 години от рождението на Марлене Дитрих – немско-американската икона, чиито красота, глас, изтънченост и нежна чувственост я превръщат в една от най-бляскавите филмови звезди в света. Родена с името Магдалена фон Лош, тя се появява на бял свят на 27 декември 1901 г. в Шьонеберг (днес в Берлин), Германия, и си отива от него на 6 май 1992 г. в Париж, Франция. Бащата на Дитрих, Лудвиг Дитрих, офицер от пруската кралска полиция, умира, когато тя е съвсем малка, а майка ѝ се омъжва повторно за офицер от кавалерията, Едуард фон Лош. Марлене учи в частно училище и до 12-годишна възраст научава английски и френски. През 1921 г. Дитрих се записва в Deutsche Theaterschule и се присъединява към театралната трупа на Макс Райнхард. През 1923 г. тя привлича вниманието на Рудолф Зибер, кастинг директор във филмовите студия UFA, който започва да я кани за малки филмови роли. През следващата година тя се омъжва за Зибер, а след раждането на дъщеря им Мария Дитрих се връща към работата си на сцената и в киното. Въпреки че не се развеждат в продължение на десетилетия, двойката се разделя през 1929 г. Също през 1929 г. режисьорът Йозеф фон Щернберг за първи път вижда Дитрих и ѝ поверява ролята на Лола-Лола, знойната и уморена от света главна героиня в „Синият ангел“ (1930 г.), един от първите говорещи филми в Германия. Успехът на филма изстрелва Дитрих към звездната слава. Следва покоряване на Съединените щати и договор с Paramount Pictures. Дитрих се превъплъщава в образа на фатална жена в няколко филма на фон Щернберг, по-известен сред които е „Шанхайски експрес“ (1932 г.)
Но идва времето на Третия райх и въпреки личните молби на Адолф Хитлер, Дитрих отказва да работи в Германия и филмите ѝ са временно забранени там. „Хитлер е идиот“, заявява тя в едно интервю по време на войната. Това я заклеймява като предателка в Германия. След като става гражданин на САЩ през 1937 г., в периода 1943-1946 г. тя прави повече от 500 лични изяви пред съюзническите войски. По-късно тя казва: „Америка ме прие в лоното си, когато вече нямах родина, достойна за това име, но в сърцето си съм германка – германка по душа“. През 1947 г. правителството на Съединените щати ѝ присъжда Медала на свободата, който е най-високата чест, която може да бъде оказана на американец. Франция дава на Дитрих Ордена на Почетния легион за дейността ѝ по време на войната в страната, а Белгия я награждава с Рицарския орден на Леополд. След войната Дитрих продължава да снима успешни филми. Тя е и популярна изпълнителка в нощни клубове, а последната ѝ сценична изява е през 1974 г. Осем години след смъртта ѝ колекция от нейни филмови костюми, записи, писмени документи, снимки и други лични вещи е изложена за постоянно в Берлинския филмов музей (през 2000 г.). Незабравимите ѝ изпълнения на песни като „Falling in Love Again“, „Lili Marleen“, „La Vie en rose“ и „Give Me the Man“ ги превръщат в класики на една епоха. Тя си спечелва и прозвището „модна диктаторка” – носенето на панталони и други мъжки дрехи помага за стартирането на американски моден стил, който се запазва и през XXI век. По думите на критика Кенет Тайнън: „Героините, които тя играе, обичат властта и носят панталони. Нейната мъжественост се харесва на жените, а нейната сексуалност – на мъжете.“ Но личният ѝ магнетизъм далеч надхвърля блясъка ѝ. Друг неин почитател, писателят Ърнест Хемингуей, казва: „Тя можеше да ти разбие сърцето с гласа си.“
по БГНЕС, снимка БНР
