Годишната конференция на ООН за климата (COP27), която току-що приключи в Египет, може би постави рекорд по най-голям брой лоши идеи, представяни някога на голяма международна конференция. Заявената причина за тези конференции е да се реши „проблемът“ с глобалното затопляне – практическото политическо решение обаче ще остане завинаги недостижимо, докато конференциите се провеждат на интересни места, където много от участниците могат да долетят с частните си самолети. Препоръките от тази конференция вече дори не претендират, че правят нещо за намаляване глобалното затопляне, а вместо това се превръщат в торба с необмислени идеи за прехвърляне на богатство от някои (но не от всички) богати държави към някои (но отново не от всички) бедни държави. За пореден път се доказва, че покойният изтъкнат икономист лорд П. Т. Бауър е прав, когато отбелязва, че помощта е процес на прехвърляне на богатство от бедни хора в богати държави към богати хора в бедни държави. Богатите страни в света не са станали богати благодарение на получаването на чуждестранна помощ. Те са станали богати, защото са развили правни системи, които защитават частната собственост и върховенството на закона и дават възможност за разцвет на свободните пазари и иновациите. Индустриалната революция, започнала във Великобритания през 1700 г., е позволила на всяко поколение да живее по-добре и по-дълго от предишното. От времето на Древния Рим до началото на индустриалната революция средната продължителност на живота е малко повече от 30 години, но тези, които са преживели детските болести, са могли да очакват да доживеят до 40 или дори 50 години. Едва през последното десетилетие по-голямата част от населението на света има доходи на „средната класа“, а не живее в бедност, и може да очаква да доживее близо 70 години. (В САЩ средностатистическият мъж може да очаква да доживее до 73 години, а средностатистическата жена – до 79 години; но в страни като Япония, Сингапур и Хонконг средната продължителност на живота е с осем и повече години по-голяма, отколкото в САЩ.) Това стана възможно благодарение на изгарянето на изкопаеми горива. Индустриалната революция зависи от механичната сила (а не от животинския или човешкия мускул), за да се движи или произвежда почти всичко. Водните колела са осигурявали известна фиксирана мощност, но само в райони с подходяща топография и валежи. Изобретяването на парната машина променя всичко. Преди Джеймс Уат да построи първата реално приложима и гъвкава парна машина през 1765 г., в експлоатация са били няколко парни машини. Първоначално парната енергия е използвана в мините и фабриките, след това в началото на XIX в. – за задвижване на лодки, а в края на 30-те години на XIX в. – за задвижване на железниците. Железопътната линия прави възможно пътуването на дълги разстояния и евтиното транспортиране на стоки, без да се налага да се разчита на несигурните вятърни и водни пътища. След завършването на Трансконтиненталната железница през 1869 г. пътуването от Ню Йорк до Сан Франциско става за една седмица, а не за около шест месеца с конски вагони или ветроходни кораби заобикалящи Южна Америка.
Парната машина се задвижва от изкопаеми горива – отначало дърва, после въглища, а след това нефт или газ. Не е пресилено да се каже, че без изкопаемите горива и без енергията и гъвкавостта, осигурявани от парните машини, хората щяха да бъдат много по-бедни и по-нездрави, а продължителността на живота им значително щеше да намалее. Някои бедни държави искат „обезщетения“ от богатите държави за екологичните щети, които богатите държави уж са нанесли на бедните държави. Колко хора в бедните страни биха били склонни да се откажат от съвременното лечение и фармацевтичните продукти, модерното земеделие, автомобилите, автобусите, камионите и самолетите, които имат в резултат на трансфера на технологии и продукти, които получават от богатите страни, в замяна на половината от нивото на CO2 в атмосферата им? (По ирония на съдбата досега това е стимулирало растежа на земеделските култури.) Схемата, която беше най-обсъждана на конференцията, предвиждаше някои богати държави да правят вноски във фонд, който да се управлява от ООН. След това средствата щяха да бъдат предоставени на „заслужили“ бедни държави. Какво би могло да се обърка? Разбира се, „вноските“ на богатите страни ще изискват по-високи данъци. По-високите данъци биха забавили растежа, намалявайки доходите и възможностите на най-бедните в богатите страни. По същото време, когато се предлагаха политиките на преразпределение, в Европа нарастваше загрижеността за недостига на енергия през тази зима, до голяма степен предизвикан от приемането на зелени политики, които оставиха много хора на студено. Добре известно е, че много повече хора умират от студ, отколкото от жега. В резултат на зелената програма и на войната Русия срещу Украйна голяма част от Европа няма да има достатъчно електроенергия и газ, за да се отопляват домовете и предприятията. Миналата седмица списание „Икономист“ цитира много проучвания и модели, които показват, че тази зима „излишните“ смъртни случаи от студ могат да достигнат стотици хиляди. Някои от най-запалените по „зелената програма“ ни казват, че населението, което може да „издържи“ нашата планета, без да нанася вреди на околната среда, е само около 1 милиард души – а ние сме 8 милиарда. Така че, изглежда, че мнението на радикалните природозащитници е, че няколкостотин хиляди европейци, които неволно ще умрат пряко или косвено от студа, са само малка вноска за „необходимото“ обезлюдяване.
по БГНЕС и „Вашингтон таймс“, автор Ричард Ран е председател на Института за глобален икономически растеж и на MCon LLC
