В продължение на години в основните кръгове на влияние в демократичните страни, както интелектуални, така и бизнес, беше станало модерно да се възхваляват авторитарните режими. Първите аплодираха дългосрочната визия на техните лидери, а вторите – икономическата им ефективност и търговска надеждност. Така в двете крайности на политическия спектър на демокрациите хората се възхищаваха, завиждаха и мечтаеха да имитират практиките на най-лошите диктатури. Мнозина все още го правят: Те казват, че Китайската комунистическа партия е постигнала най-невероятното икономическо догонване в историята на човечеството, превръщайки страната в най-голямата фабрика в света, произвеждаща значителна част от автомобилите и телефоните, които се използват на Запад. Тези почитатели си затваряха и продължават да си затварят очите за нарушенията на човешките права, експлоатацията на работниците, разграбването на природата; те дори стигнаха дотам да се възхищават на абсолютния контрол над страната на Си Цзинпин на последния конгрес на комунистическата партия; Същите хора доскоро се възхищаваха на начина, по който китайските власти успяха да наложат амбицията за нулев ковид, без да виждат, че това е само резултат от пълния провал на партията в управлението на пандемията – от отричането на реалността в началото до провала в производството на китайски ваксини и отказа от западни ваксини. Възхищаваха се, а някои все още се възхищават, на способността на руския президент да управлява огромна страна с железен юмрук и да се противопоставя на американското влияние; възхищаваха се и на способността на иранските лидери да запазят своята културна и политическа автономия срещу целия Запад. Този успех дори беше теоретично обоснован и беше измислено понятието „нелиберализъм“, за да се опишат все още демократичните режими, които се опитват да имитират възможно най-добре тоталитарните модели: Турският стратегически автономен режим, унгарският популизъм, италианското глаголене, а в друг контекст – гордото първоначално очарование на Брекзит – всички те предизвикваха и все още предизвикват възхищение у мнозина.
Тези буревестници на тоталитарния ред (и неговите почитатели), настроени срещу демократичната анархия, не искаха и не искат да видят очевидното: никоя икономика не може да се развива устойчиво без подражание и конкуренция, т.е. без пазара, който сам по себе си не е устойчив без защита на индивидуалните права, слагайки край на произвола и позволявайки на всеки да отстоява някои основни права, по-специално свободата да търси, твори, мисли, пише, говори, решава и да притежава собственост: следователно пазарът се нуждае от демокрация; демокрацията се нуждае от пазара. Ако не приемат да се развиват към демокрация, авторитарните режими могат само да насочат страстите на хората си към нещо различно от индивидуалния успех, т.е. към враг отвътре или отвън. С други думи, един авторитарен режим никога няма да може да разчита на процъфтяваща икономика в дългосрочен план, без да се превърне в демокрация, както направиха Испания и Чили; или, обратно, без да се преобърне в авторитарна икономика, подготвяйки се за война. Точно на това сме свидетели днес в Русия: общество, което не е в състояние да гарантира върховенството на закона, защитаващо индивидуалните свободи, може да се превърне единствено в агресивна тирания. Това е, което скоро ще видим в Китай и Иран, чиито режими ще могат да оцелеят само като стават все по-твърди, дори до степен да влязат в конфликти със съседите си: трябва да сме готови режимите в тези две страни да започнат войни, за да оцелеят. Един ден и други държави могат да направят същото: Турция срещу Сирия; Северна Корея срещу Япония. И някои други. Тези войни ще бъдат избегнати не чрез успокояване на тези режими, а като се помогне на хората да се отърват от своите тирани. Демокрацията, която би могла да се наложи след това, никога няма да бъде съвършена. В началото тя дори ще бъде много несъвършена, до степен да може да попадне отново в лапите на нов тиранин, както видяхме в Русия след провала на Елцин. Във всеки случай тази демокрация ще има същите хиляди недостатъци като нашата, недостатъци, които могат да бъдат подобрени: крехки правителства, които не са чувствителни към изискванията на дългосрочния план; медии, които са загрижени за рейтингите до степен да правят спектакъл от най-лошите; чудовищно неравенство.
по БГНЕС, автор Жак Атали, бивш основател и първи ръководител на новата Европейска банка за възстановяване и развитие
