Дори и в най-добрите времена Европа не се подчинява лесно на списъци на властта. Многобройните – често конкуриращи се – центрове на власт на континента и предпочитанията му към постигане на консенсус и процеси създават пейзаж, в който влиянието е разпръснато, приглушено и оспорвано. И това далеч не са най-добрите времена. При наличието на пандемия, война, предстояща климатична катастрофа и икономически сътресения е все по-трудно да се намери човекът – особено след излизането на бившия германски канцлер Ангела Меркел от политиката – който да поправи всичко. Въпросът, който зададохме миналата година – кой ще влезе в обувките на Меркел – изглежда не е близо до отговор. Миналата година тази публикация спрягаше тогавашния италиански министър-председател Марио Драги за лидера, който ще разбие френско-германския дуопол; той не успя да се задържи и беше заменен от Джорджия Мелони, крайнодясна, която търси съюзници на изток. Навсякъде другаде пейзажът на властта е раздробен. В тазгодишното издание на Politico 28 – нашата годишна класация на дейците, мечтателите и разрушителите, които движат европейската политика – не присъства нито един изпълнителен лидер от Берлин, Лондон, Париж или Брюксел. Самият френско-германски дуопол е на най-ниското си ниво от години. Френският президент Еманюел Макрон, въпреки че си осигури втори мандат, загуби мнозинството си в парламента и е затрупан от проблеми у дома. Германският канцлер Олаф Шолц изглежда се опитва всячески да не бъде европейски лидер, съсредоточавайки енергията си върху поддържането на раздробената си коалиция и – с посещенията си в Китай, дори когато настроенията към Пекин другаде охладняват – изглежда, че върви в една посока, когато Европа върви в друга. В Брюксел председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен изглежда е обвързала съдбата си с Вашингтон за сметка на отчуждаване на собствените си колеги, включително председателя на Европейския съвет Шарл Мишел. А от другата страна на Ламанша, в Обединеното кралство, политическите сътресения ускориха упадъка на влиянието, който беше ускорен от Брекзит. Това ни води до това кой всъщност е в класацията на Politico 28 – Випуск 2023. Класацията е разделена на три категории – Изпълнители с формална власт да правят нещата, Разрушители, които са готови да разрушат статуквото, и Мечтатели, които представляват идеи, движещи европейската власт и политика – и над всички тях – Най-могъщият човек в Европа.
Изпълнителят: Роберт Хабек
Когато през февруари Русия нахлу в Украйна, веднага възникна един въпрос: Какво ще направи Европа? За да си отговорят на този въпрос, хората, разбира се, погледнаха към Германия, най-голямата и най-мощна страна в Европейския съюз. Но те не погледнаха към германския канцлер Олаф Шолц, а към Роберт Хабек. 53-годишният министър на икономиката и климата заемаше централно място при вземането на решението на ЕС колко далеч да стигне санкционирането на Русия. Той пое и трудната задача да измисли как Германия да намери достатъчно алтернативни енергийни източници за зимата, като същевременно се стреми да намали емисиите си до нула. Докато журналистите търсеха ежедневно или ежечасно актуална информация за напредъка на пакетите от санкции на ЕС или енергийните планове, всички си задаваха въпроса: Какво каза Хабек? Зеленият политик засенчи своя шеф като човека, който води най-голямата европейска икономика през многобройните кризи, предизвикани от войната. Неговата харизма и пряката връзка с избирателите – чрез понякога емоционални видеоклипове, в които обяснява дилемите си на обикновен език – му помогнаха да се утвърди като най-популярния политик в Германия. Подходът на Хабек да разказва, както си му е редът, смекчи част от ударите срещу непопулярните решения, които трябваше да вземе – да разчита повече на въглищата, да спасява вносителите на газ и да отлага постепенното спиране на ядрената енергия в страната. Той също така умело избегна критиките към германското правителство заради привидно колебливата му позиция по отношение на войната в Украйна. Гневът на европейските държави срещу германския фонд за спешни помощи в размер на 200 млрд. евро за субсидиране на цените на газа се стовари върху Шолц; същото се отнася и за въздържането на Берлин да въоръжи Украйна. Докато Хабек е общителен и красноречив, Шолц остава дистанциран и неудобен. Що се отнася до запазването на ядрените централи в Германия, Хабек обвинява за това Кристиан Линднер, своя либерален коалиционен партньор и финансов министър на Германия. Въпросът е докога Хабек ще може да продължи така. Напоследък той изпитва трудности, тъй като денонощното управление на кризите се отразява на работата му. Той разгневи хлебопроизводителите в страната заради изключването им от субсидиите за газ, които ще подпомогнат по-енергоемките отрасли, и не изглеждаше съпричастен, когато го предизвикаха по телевизията. „Роберт просто трябва да се наспи и да си почине добре“, каза един от колегите му от Зелената партия пред германската телевизия DW. Шансовете обаче са, че докато германците – и европейците – са в режим на криза, те ще продължават да търсят Хабек, за да ги изведе от нея.
Мечтателят: Сана Марин
Изисква се особена политическа острота, за да нарушиш десетилетия на прецедент във външната политика, наречен унизително на името на собствената ти страна. Но при управлението на Сана Марин Финландия вече не може да бъде обвинявана във „финландизация“. Премиерът най-накрая скъса с балансирането на страната си на високо ниво, като поддържаше стратегическа дистанция между Русия и НАТО. Тя реши, заедно с Швеция, да се присъедини към западния военен съюз. По този начин Марин се изправи срещу заплахите на Кремъл за „ответни стъпки“ и ще наблюдава вероятната милитаризация на източната граница на страната. Показателно е обаче, че не ролята на Марин в промяната на отбранителната позиция на страната ѝ е привлякла най-голямо международно внимание. Като 36-годишна жена, Марин остава рядкост сред политическата класа, която все още е населена предимно с мъже динозаври. Дори в страна с висок процент на равенство между половете, времето, през което тя е министър-председател – и реакцията на мнозина към него – е свидетелство за борбата, която тя и други като нея водят, преди да бъдат наистина третирани като равни. Социалдемократката, която се превърна в един от най-младите лидери в света, когато дойде на власт през 2019 г., умело преведе страната си през пандемията COVID, ангажира Финландия с най-амбициозната цел за климата в света и се справи с опасностите от близката война. След нападението на руския президент Владимир Путин в Украйна тя се превърна в един от най-силните европейски гласове, призоваващи за преосмисляне на сигурността на континента. „Трябва да признаем колко наивни сме били по отношение на Русия“, заяви тя пред Европейския парламент. Голяма част от публикациите за нея обаче бяха посветени на тривиалности, като дълбоко деколте във фотосесия или видеоклип, в който тя танцува на парти. На моменти Марин беше принудена да изрази разкаяние за поведение, което е, ами, съвсем нормално за всеки на 30 години, но критиките бяха съпроводени и с вълни от подкрепа от жени (и мъже) в социалните мрежи, които публикуваха свои снимки или видеоклипове, на които танцуват или са с дълбоки деколтета. В известен смисъл, дори и в проблемите си, Марин е водеща. Можете ли да си представите председател на Европейската комисия на 30 години? Германски канцлер, който често посещава Kit Kat Club? Марин казва: защо не? „Разбира се, [правителство, ръководено от жена] изглежда различно от това, с което сме свикнали“, казва тя. „Но се надявам, че в бъдеще това няма да привлича толкова много внимание. Защото трябва да се възприема като нещо нормално и това, че имаме различни поколения, различни полове във вземането на властови решения – защото ако погледнем населението, има различни полове, има различни поколения.“
Разрушителят: Джоржия Мелони
Новият министър-председател на Италия Джорджия Мелони полага всички усилия да се представи като незаплашителна. Разбира се, някога крайнодясната активистка се застъпваше за изваждането на Италия от еврозоната и се противопоставяше на санкциите срещу Москва след нахлуването на Русия в Крим през 2014 г. Но в наши дни тя се старае да даде на събеседниците си в Европа и на Запад да разберат, че е голям фен на НАТО, твърд противник на Кремъл и в никакъв случай не иска да напуска Европейския съюз (макар че не би имала нищо против възможността да внесе някои промени в начина му на работа). Засягайки фашистките корени на партията си преди изборите през септември, тя публикува видеообръщение, в което се отрича от тази идеология на френски, английски и испански език (тя говори свободно и трите). Вместо това тя сравни политическите си възгледи с „британските тори, американските републиканци и израелския Ликуд“. Но когато ЕС не гледа, Мелони се разгорещява – настръхва срещу имиграцията, „джендър пропагандата“ и политическата коректност. Тя оприличава лесния достъп до абортите на част от „културата на смъртта“, отправя критики за „ислямизацията на Европа“ и нарича поддръжниците на движението „Black Lives Matter“ „варвари“. И, разбира се, насочва вниманието си към Брюксел: „В Европа хората се притесняват от Мелони. Какво ще се случи?“ – каза тя пред поддръжници на митинг преди изборите. „Това, което ще се случи, е, че влакът на привилегиите ще приключи“. Безликите бюрократи и „мултинационалните лобисти“, които източват богатството на трудолюбивите италианци, са често използвани изрази. Това, което отличава 45-годишната Мелони от другите евроскептици, е ясният път, който тя е очертала към уважението на мейнстрийма, особено в Брюксел. От 2020 г. Мелони е председател на Европейските консерватори и реформисти (ЕКР) – паневропейска партия, основана от тогавашния премиер на британската Консервативна партия Дейвид Камерън. Това я прави естествен съюзник на правителствата в Полша и Чешката република, които са членове на групата. Тя е исторически близка и с унгарския Виктор Орбан, чиято партия „Фидес“ се нуждае от съюзници. Мелони и нейните съмишленици изповядват възглед за ЕС, който е в противовес на повечето хора в брюкселския балон – за по-слаби централни институции и по-силни национални правителства. Те вече имат потенциала да влияят върху европейската политика, ако не по друг начин, то поне блокирайки усилията за налагане на санкции на Полша и Унгария за опитите им да подкопаят медиите, съдебната система и демокрацията. Те лесно могат да станат по-силни. ЕКР вече флиртува с най-голямата група в Европейския парламент – Европейската народна партия, дясноцентристки блок, в който влизат християндемократите на бившия германски канцлер Ангела Меркел и – което е важно – другият коалиционен партньор на Мелони, Силвио Берлускони. Подобен съюз на европейско ниво може да преначертае политическия пейзаж на блока.
Най-могъщият човек в Европа: Володимир Зеленски
Европа се променя. Континентът преоценява стратегическите си взаимоотношения, обръща сериозно внимание на отбраната, преосмисля политиките си в областта на търговията, присъединяването и енергийната сигурност. Най-общо казано, тя преосмисля какво означава да бъдеш европеец – и това до голяма степен се дължи на украинския комик, превърнал се в президент. Това не е първият случай през последните години, в който Украйна е нападната от Русия. Изборите в страната бяха хакнати, доставките на газ – прекъснати, а територията ѝ – нарушена. Но до последното нападение на руския президент Владимир Путин останалата част от Европа не предприе нищо. Имаше фалшиви проблясъци през 2004 г., когато Оранжевата революция обеща проевропейско правителство, и след това отново при протестите на Евромайдана през 2014 г., които отново дадоха сигнал за по-тесни връзки между Украйна и Европа – но те до голяма степен отшумяха. Причината за разликата този път е Володимир Зеленски – личност, на която Европа не само се доверява, но и се възхищава и следва – за разлика от предишните президенти на Украйна. Само вижте как европейските лидери, които се представят слабо в социологическите проучвания, тичат в Киев, за да се снимат с тържествено изглеждащия 44-годишен мъж в емблематичната му вече маслиненозелена тениска. Да стоят до него е начинът, по който политиците копнеят да бъдат виждани. Това, което Зеленски направи, е да убеди останалата част от Европа, че нейното бъдеще е свързано с това на Украйна – идея, в която малцина вярваха преди нахлуването на Русия през февруари. Комуникационните му умения са от ключово значение. Неговата реторика излага по категоричен начин злонамереността на руския режим, срещу който се бори, разсейвайки вярата на голяма част от европейците – особено в Берлин и Париж – че Москва може да бъде партньор. Благодарение на умелото използване на социалните медии, традиционните медии и западните културни институции (като участия на наградите „Грами“ или на филмовия фестивал в Кан) Зеленски пренесе войната на Запад по нагледен начин, убеждавайки лидерите и обществеността, че неговата битка е и тяхна. Това му дава власт да накара Европа да направи това, което иска. Ако иска оръжия, той ги получава, дори ако това означава да се промени дългогодишната политика на Германия да не ги продава. Ако иска санкции, той ги получава, дори това да означава, че Европа ще преживее енергийна криза и тежка зима с високи цени на газа. Независимо дали става дума за семена, камиони за превоз на украинската зърнена продукция или нулеви тарифи, исканията се подписват бързо. Той дори успява да преодолее задънената улица по отношение на присъединяването на страната към Европейския съюз, което е замразено от 2013 г. насам. През юни лидерите на блока поставиха Украйна на пътя към членство. Ръководството на Зеленски също така означава, че каквито и проблеми да е имала Украйна във вътрешен план – широкоразпространена корупция, слаба икономика, социално разделение между украински и рускоговорящи – те са пренебрегнати. В момента Западът вижда само репутацията му на простодушен военен президент, който се бори за доброто. Доверяват му се оръжия, безвъзмездни средства и разузнавателна подкрепа, която вероятно само ще се разширява. Докато Зеленски е жив, той ще продължи да движи Европа в желаната от него посока.
по БГНЕС
