На 90-годишна възраст Йоко Оно е надживяла критиците си, точно както малко или много е предсказала в „Yes, I’m a Witch“ – предизвикателна песен, която записва през 70-те години на миналия век. „Няма да умра за теб“, пее Оно. „Може да погледнете истината в очите / Ще остана наоколо / За доста дълго време / Да, аз съм вещица“. За да отбележат 90-ия ѝ рожден ден в събота, повече от 50 артисти и фенове се събраха в Naumburg Bandshell в Сентрал парк, за да участват в „Сутрешно парче за Йоко Оно“ – арт хепънинг в стил 60-те години на миналия век, който се установи като празник, съобщава „Ню Йорк Таймс“. Много от присъстващите споделят, че са се запознали с Оно преди десетилетия, по времето, когато тя е била омъжена за Джон Ленън и „Бийтълс“ са се разпадали. „Бях голям фен на „Бийтълс“, когато бях на 10, 11, 12 години“, каза абстрактният художник Жан Фус, на 69 г., „и чух много негативни неща за нея. Но щом дойдох в Ню Йорк и чух музиката ѝ, я обикнах.“ Взирайки се в черно-бялото изображение на Оно, отпечатано на транспарант, който висеше на тел на сцената, Фус спомена „Season of Glass“ – албумът, който Оно издава през 1981 г., по-малко от шест месеца след убийството на Ленън. „Години наред в студиото си слушах „Season of Glass“ отново и отново“, каза Фус, „особено докато скърбях за различни тъжни неща, случили се в живота ми. Просто я обичам толкова много.“ Карла Саад, ресторантьорка, която описва себе си като „огромен фен на Бийтълс“, пристигна с 6-годишния си син Харисън Москона. „Мисля, че Йоко е прекрасен артист“, каза 40-годишната Саад. „Тя е невероятна, революционна и не мисля, че й се отдава достатъчно признание“. Синът ѝ, който е кръстен на Джордж Харисън, каза: „Искам да видя Йоко – сега!“. Оно, която не се е появявала публично през последните години, не беше там. През 2019 г., по време на Марша на жените в Манхатън, тя беше снимана в инвалидна количка. Две години преди това тя спомена, че страда от заболяване, без да уточнява какво е то. Събитието в събота е замислено от писателя и куратор Филип Уорд в духа на концептуалните художествени проекти на Оно. Той го организира заедно с изпълнителния директор за връзки с обществеността Дженифър Бартън. Плейлист от 39 песни, сред които и „Yes, I’m a Witch“ (Да, аз съм вещица), звучаха от озвучителната система, докато празнуващите се събираха под слънчевите лъчи в 32-градусовата сутрин. Около 10:30 ч. художникът и активист Питър Креймър се качи на сцената и грабна микрофона, като обяви: „Имам песен за Йоко. Нарича се „Тя си мисли, че е Джаки Онасис“ (She Thinks She’s Jackie Onassis). “ „Когато бях тийнейджър, каза той, „бях влюбен в „Бийтълс“, но открих, че нейната музика е много по-внушителна. Тя беше наясно с проблемите на света по начин, който се харесваше на ухото ми.“ Писателката и музикантка Джеси Парис Смит, която е дъщеря на певицата, текстописец и писателка Пати Смит и покойния ѝ съпруг, музиканта Фред „Соник“ Смит, написа послание. „Йоко е истински воин на надеждата, мира и любовта за всички нас“, каза 35-годишната Смит. „Когато си мисля за нея, се сещам за тези прекрасни универсални истини. Може да изглеждат банални или кичозни, но те са толкова дълбоко необходими, а тя въплъщава всички тези неща“. През последните години тя печели нови почитатели и по-голямо уважение сред критиците. Промяната се дължи отчасти на ретроспективната изложба „Да, Йоко Оно“, която дебютира през 2000 г. в Японското общество в Ню Йорк, преди да се премести в други градове.
Друга вълна на признателност идва с излизането през 2021 г. на документалната поредица на Питър Джаксън „Бийтълс: Връщане назад.“ В представянето на репетициите на групата, звукозаписните сесии и изпълнението на покрива през януари 1969 г. Оно е със завладяващо присъствие. През годините Оно си остава същата – непоколебимо яростна в изкуството си и предимно умерена в публичните си изявления. През март 1965 г., когато жизнерадостната „Eight Days a Week“ на „Бийтълс“ е песен номер 1 в САЩ, Оно изпълнява „Cut Piece“ в Carnegie Recital Hall в Ню Йорк. Тя коленичи стоически на сцената, докато зрителите един по един отрязват дрехите ѝ с ножици за плат. Това изпълнение озадачава някои от онези, които са го видели по онова време, но сега се смята за новаторско. Като дете Оно преживява съюзническите бомбардировки на Токио, града, в който е родена. Това ѝ дава нещо общо с Ленън, който е роден по време на затишие във въздушните атаки на германците срещу Ливърпул. Може би в резултат на общия си ранен опит Оно и Ленън многократно изследват идеята, че вътрешният живот е поне толкова важен, колкото и външният свят. Ленън засяга тази тема в песните на „Бийтълс“ „Strawberry Fields Forever“, „Rain“ и „There’s a Place“, а Оно изглежда я е превърнала в част от своето изкуство още от самото начало. Оно е сред пионерската група художници, които работят в бивши фабрики и складове в долната част на Манхатън. Артистите и феновете в Сентръл парк не бяха единствените, които отправиха най-добри пожелания към Оно. Синът ѝ Шон Оно Ленън създаде уебсайт „Дърво на желанията за Йоко Оно“, който позволяваше на хората да изпращат своите послания онлайн. До понеделник следобед сайтът беше събрал повече от 8400 изявления от нейни фенове.
по БГНЕС, снимка ЕРА
