Паметниците поддържат жив спомена за отминали важни събития. Повечето от тях разказват за човешката саможертва, за земята, напоена с кръвта на героите, бранили отечеството. Летописците събират тези късчета история и ги подреждат в общата картина на времето. С годините, и според политическите нагласи, външни влияния и пристрастия, тълкуванията се отклоняват от причинно-следствената хронология. Някои факти удобно се премълчават, за да „не дразнят“ определени фигури. Паметниците обаче остават верни на действителността, като неумолими свидетели.
Днес например, много трудно се говори за Освобождението на България от турско владичество и саможертвата на 66 130 руски войници, оставили костите си по нашите земи. Все по-рядко се споменават и доброволците, сред които са именитият руски хирург Николай Пирогов и баронеса Юлия Вревска, която продава имуществото си, за да сформира отряд от лекари и медицински сестри за фронта. Паметниците обаче красноречиво говорят за признателността и преклонението на българите пред подвига им. Те са над 400, като една част от тях обозначават центрове на военните действия, като Шипка например. Други са изградени на лобните места на загиналите. Не са малко и монументите, издигнати от българското правителство и гражданите в знак на признателност, като най-ярък пример е паметникът на Цар Освободител в сърцето на София.
по БНР
