След речта „За състоянието на съюза“ в началото на този месец Wall Street Journal публикува статия, в която се твърди, че „Джо Байдън е Бърни Сандърс“. С това се имаше предвид, че някак си тайно, един „демократичен социалист“ – и двете думи очевидно са обидни в лексикона на коментатора на WSJ – е нахлул в Белия дом и сега прави политика за обикновените американци, намесва се в несправедливата борба за живота им, опитва се да им помогне да си намерят достойна работа и да им осигури достъпно здравеопазване. Когато миналата седмица разговарях със Сандърс, се зачудих дали и той се чувства така. 81-годишният сенатор от Върмонт направи една от типичните си кратки, прозявки преди да пристъпи към светския разговор. „Не съвсем“, каза той. „От време на време ходя в Белия дом и разговарям с президента, но не, не съм в Белия дом. Но това е „Уолстрийт джърнъл“, вестникът на Рупърт Мърдок – познавате Рупърт Мърдок във Великобритания, нали?“ „Е, факт е, че „Уолстрийт джърнъл“ е шокиран – нещо повече – потресен,че американският президент има смелостта да спомене в речта си, да речем, че петролната индустрия е реализирала печалба от 200 млрд. долара, докато е вдигала цените за всички; шокирани са да чуят, че президентът иска да се справи с алчността на фармацевтичната индустрия; шокирани са да чуят американски президент да говори за необходимостта от повишаване на заплатите на учителите. Джо Байдън е много по-консервативен от мен. Но за негова чест мисля, че той е видял какво е постигнало прогресивното движение в тази страна. И той се чувства комфортно с някои от нашите идеи – аз оценявам това“. В някои отношения „Уолстрийт джърнъл“ е по-точен от Сандърс. Много от предложенията на Байдън наистина изглеждаха дословно взети от манифеста, с който Сандърс два пъти бе победен в надпреварата за кандидат на демократите за президентския пост през 2016 и 2020 г. – политики, за които Сандърс настоява още от времето, когато за първи път се кандидатира за сенатор от Върмонт през 1972 г. През по-голямата част от това време Сандърс – най-дългогодишният независим представител в историята на Конгреса – звучеше донякъде като пророк, който се лута в пустинята на рейгънистката дерегулация (от две десетилетия той настоява за минимална работна заплата от 15 долара на час; тя все още не се е осъществила). В годините след финансовия срив и особено след началото на пандемията, обаче, много повече хора започнаха да се вслушват в него. За поколението на Милениумите, отгледано сред дигитален шум, Сандърс се превърна през 2016 г. в политическия еквивалент на рядка винилова плоча: осезаема, автентична, надежден източник на вечни китарни рифове. За всички, освен за най-самодоволните от тези фенове – малцина от тях го смятат за продажник, защото в крайна сметка подкрепи „центриста“ Байдън – той запазва своята привлекателност. Странно е да си помислим, че прогресивният герой на страната за следващото ново време е осемдесетгодишен – още по-странно е, че и двамата му най-видими политически съперници също са. Сандърс написа нова книга, която отчасти е насочена към поколението, родено след 2000-та година – заглавието ѝ е „Нормално е да се гневиш на капитализма“ – напомняйки на младите за техните вековни права и отговорности.
Основната тема на книгата е възмущението от неприличното неравенство, съществуващо в най-богатата икономика в света. Едно от нещата, които Байдън има смелостта да повдигне в речта си „За състоянието на Съюза“, е минималният данък за милиардерите, „защото никой милиардер не трябва да плаща по-ниска данъчна ставка от пожарникар или учител“. Според предложения данък върху годишните печалби от богатство технологичният милиардер Илон Мъск например би платил до 20 млрд. долара годишно по време на пандемията. Сандърс би отишъл по-далеч, но признава, че и това е начало. В книгата си той нарича американските милиардери олигарси. Той се надява, че това пренебрежително определение най-накрая ще започне да се използва и в САЩ. „Едно от нещата, на които исках да обърна внимание е, че да, разбира се, олигарси управляват Русия. Но познайте какво? Олигарси управляват и Съединените щати. И не само Съединените щати, не само Русия; в Европа, Обединеното кралство – навсякъде по света сме свидетели на това как малък брой невероятно богати хора управляват в своя полза. Глобална олигархия. Това е въпрос, за който трябва да се говори“. Има и много други. Сандърс пише симпатично, както и говори – директно към същността, с малко лични отклонения, с много позовавания на публични политики. Един негов почитател веднъж отбеляза, че „Бърни е последният човек, с когото бихте искали да заседнете на необитаем остров. Две седмици лекции за здравеопазването и ще потърсиш акула, за да поплувате заедно“. В тази си решителност той иска да бъде антидот на притежаваните от олигарси американски медии, които биха искали аудиторията им да мисли и говори за всичко друго – знаменитости, мачове, последния интернет клип, отколкото за нещата, които биха могли да отслабят контрола им върху политиката и икономиката. „Ние не говорим за нефункциониращата ни здравна система. Не говорим за неравенството в доходите и богатството. Почти не говорим съществено за екзистенциалната заплаха за климата. Целта на моята книга е да започнем тази дискусия“, казва Сандърс.
по БГНЕС, автор Тим Адамс, „Гардиън”, снимка ЕРА
