Пропагандната машина в Скопие хаби много гориво, за да измисля все нови и нови поводи за възхвала на датата 11 октомври 1941 г. – „востанието на македонскиот народ против бугарскиот фашистички окупатор“ . През тази година горивото за възхвала беше утроено. Повод за престараването станаха събитията, свързани с официалното откриване на двата клуба – в Битоля и Охрид, носещи имената на Иван Михайлов и на Цар Борис Трети – и двамата обявени за заслепени фашистки злосторници. Дежурното величаене на 11 октомври 1941 г., въпреки тазгодишната напомпеност, не смути обикновения ритъм на живот. Изненада обаче имаше. Тя дойде от вестник “Денешен“, който под рубриката си „На денешен ден“ излезе със заглавието “Атентаторот Владо Черноземски во Марсеj од пиштол во букет го застрела jугословенскиот крал Алексадар…“ Известно е, че това става на 9 октомври 1934 г. Парадоксът е там, че Владо Черноземски, в краткия вестникарски текст е представен като патриот на Македония, както днес разбират това понятие в Скопие. Всъщност той е фанатичен член на ВМРО, организацията, чийто всепризнат ръководител е Иван Михайлов, сатанизиран до припадък в младата държава. Това е организацията, която воюваше срещу асимилаторския режим на Крал Александър. Въпросът, който все още остава без отговор е, защо за този режим, продължил около три десетилетия, официалната пропаганда на Скопие мълчи. Той не се изучава нито в училищата, нито в университетите, над героите на ММТРО – Македонската младежка тайна революционна организация като Благой МОНЕВ от Щип, Кирил ЦИПУШЕВ от Радовиш, Тома КУЮМДЖИЕВ от Струмица, Кольо ЧАКЪРОВ от Дойран, Трайко ПОПОВ от Гевгели, подло убити между 1928 и 1930 г. от този режим, е легнало престъпно безмълвие . А студентът Тодор ПОПЙОРДАНОВ от Кочани, за да избегне повторна среща с кошмара на Македония, Жика Лазич, се хвърля под влака на гарата в Земун. Народът продължава да се държи в менгемето на митологизираната антифашистка борба, без да познава истинските си герои, без да има възможност да се поклони пред безпримерната им саможертва . Един от тези герои е и Владо Черноземски. Хайде покажете ми сега, каква е връзката му с днешния „независим“ режим в Скопие и с ВМРО на Християн Мицкоски, който превърна тази борческа организация, в жалка политическа карикатура, защитаваща югокомунистическия образ на Македония. Ще се опитам да хвърля малко светлина и върху „подвизите“ на Титовите партизани, и върху „антисемитизма“ на цар Борис Трети.
Достатъчно е да се надникне в архивите на Скопие и Белград, от това време, за да се разбере, че масовото партизанско движение във Вардарска Македония е мит.. Признанията на емисарите на ЮКП в Скопие за многобройността на българофилските елементи и тяхната съпротива срещу натиска да стават партизани, изпълват донесенията, съхранявани в тези архиви. Това принуждава Тито, както е известно от първоизточниците, да възложи задачата на своя специален довереник Светозар Вукманович – Темпо. Въпреки репресивните мерки, които прилага, той не успява да вдигне народа. Многократно, с писма, Темпо се жалва на Вожда, че работите не вървят. Това принуждава Тито да изпрати в Македония сръбски отряди, които са придобили опит в борбата, като съветва македонските комунисти да създават бойни единици от сърби и македонци. Много от убитите партизани, обявени в последствие за герои, всъщност са жертва на самите партизани, които не се церемонят с всеки заподозрян свой колега в автономизъм или българофилство. Анемичната борба на македонските комунисти е констатирана и от ЦК на ЮКП. Това разбираме от един текст на Дарко Яневски, публикуван във в.“Денешен“ на 8 януари 2021 г., озаглавен „Вистината за бунтот на калето“, който съм анализирал и на друго място. Авторът се позовава на разследването на журналиста Борис Попгьорчев. Той, търсейки да разбере истината за гибелта на баща си, известният във Велес д-р Богдан Попгьорчев, изчезнал безследно през една януарска нощ на 1945 г., се домогва и до нещо много важно. Това са документите от второто заседание на АСНОМ в края на декември 1944 г., на което вместо Тито , се появява Кардел. Отказът на вожда в Белград да удостои с присъствието си този форум подсказва, че той не е доволен от македонските комунисти. Пред тогавашния комунистически лидер в Македония, Лазар Колишевски, Кардел прави достояние оценката на ЦК на ЮКП, като заявява, че досега Македония е натрупала ПЕТ ЧЕРНИ ТОКИ.
Първо. Най-късно вдига въстание.
Второ. Най-безболезнена преживява окупацията.
Трето. Претърпяла е най-малко загуби.
Четвърто. Дала е най-малко жертви.
Пето. Не е участвала в освобождението на Югославия.
Следващите думи на Кардел са смразяващи:
„Първите три грешки няма как да поправите, но четвъртата и петата може. Затова ОЗНА трябва да започне да арестува и да убива, а вие спешно да изпратите големи единици на Сремския фронт…“ Въпреки че Дарко Яневски преценява наученото от Борис Попгьорчев с критериите на официалната пропаганда, фактите са факти. Върховното югокомунистическо ръководство е категорично, че македонците преживяват окупацията „най-безпроблемно“, че „претърпяват най-малко загуби“, че „дават най-малко жертви“. Като анализираме внимателно тази реалистична оценка, идваме до извод, че нито „бугарскиот фашистички окупатор“ е жесток и брутален, нито съпротивата срещу него е такава, каквато се опитват да я представят – героична и самоотвержена.
Всички хвалители на югорежима в Македония изпитват особено наслаждение да внушават неприязън, отвращение и омраза към цар Борис Трети. Той е представен като жалък слуга на Хитлер, злонамерен окупатор на македонската земя и асимилатор на македонския народ. Когато на 17 октомври т.г. Собранието в Скопие единодушно гласува закон срещу българските сдружения, депутатът Рашела Мизрахи не пропусна да повтори целия антибългарски и „антифашистки“ рефрен на югокомунистическата пропаганда. За тази пропаганда цар Борис Трети е политическият пигмей, предал на нацистите над 11000 евреи от Беломорска и Вардарска Македония…Това ни внушава и обширният текст на Любчо Поповски „Борис трети повторно мегу Македонците“ – в.“Time.mk“, 8 октомври 2022 г..,, както и претенциозните статии на Ивица Боцевски и Сашо Таневски в „Нова Македония“ на 8 и 13 октомври 2022 г. озаглавени „Паследната битка на Jосип Броз – Тито и на Борис III“ и „Македониjа крена востание против бугарскиот фашистички окупатор“. Тази комплексираност, този страх и от най-малкия полъх на друг поглед към събития, идеи и личности, зациментирани в съзнанието на няколко поколения като изконни и непоклатими, не е ли признак за дълбока криза на идентичността?! Ако се върнем двайсетина години назад, когато на 27 октомври 2000 г. в Скопие беше представено Сдружението на граждани „Радко“, ще открием същата психоза. Препрочетем ли заглавията на вестникарските публикации, изказванията на политици и общественици, провокирани от събитието, ще открием същия страх Божи пред възможността за преоценка на “ценностите“, налагани с десетилетия. Къде е тук критичният поглед, къде е научният анализ? Нали науката, творчеството постоянно преформулират известните, канонизирани истини ! Науката, творчеството нали не са затвор, зад дебелите стени на който е заключено дълго предъвканото „познание“! В Скопие МАНУ, партиите, училищата, университетите са този затвор, в чиито килии се охранява ревниво зловещо нарисувания образ на „бугарскиот фашистички окупатор“, на Цар Борис Трети и на Иван Михайло. А истината за събитията около Втората световна война е проста. България се бореше против несправедливия Ньойски договор от 27 ноември 1919 г. и видя естествен съюзник в другите жестоко осакатени териториално, от Парижките договори, държави – Германия и Унгария. Цар Борис беше убеден, че при задаващия се нов европейски конфликт, България трябва да запази неутралитет. Тази негова позиция беше отстоявана до последно, въпреки многократния натиск на Третия Райх София да стане част от Тристранния пакт. Неслучайно на 31 декември 1940 г. в писмо до Мусолини Хитлер ще напише:“…България показва обаче, ОТВРАЩЕНИЕ към Тристранния пакт…“ Последвалите събития са дело на геополитическия валяк, който неумолимо настъпваше към Балканите и „произведе“ много герои и предатели с разменени роли. Наложително е да хвърлим повече светлина и върху обвиненията срещу Цар Борис Трети за депортацията на евреите от Беломорска и Вардарска Македония. По този повод ще цитирам думите на Сами Рафаел, създателят на Парашутните войски на Израел и герой на Израел във пет войни, така както съм ги записал , когато го интервюирах през септември 2002 г. Ето какво казва тогава този доблестен мъж:
„…Нагла лъжа е твърдението, че България е предала на хитлеристите да бъдат изпратени в лагерите на смъртта 11 734 евреи от Беломорието и Вардарска Македония. Това не е вярно. Това е голяма лъжа. Трябва да се знае, че тогава Айхман и Дюнекер бяха упълномощени от Хитлер с неограничени права върху тези територии, окупирани от фелдмаршал Лист. Именно те направиха всичко евреите от Беломорска и Вардарска Македония да бъдат депортирани в лагера на смъртта „Майданек“…Българските административни органи там нямаха никаква власт над тези всесилни пълномощници на Фюрера. Но цар Борис Трети каквото можа да направи, го стори. Когато научи, че министърът на вътрешните работи Петър Габровски и Александър Белев –комисарят по еврейските въпроси, се готвят да станат съучастници на Айхман и Дюнекер, като набутат във вагоните евреите от старите предели на България, уволни и двамата висши сановници. С това той наруши параграф №9 от Договора между Германия и България…“ И по-нататък: “…спасяването на българските евреи е един подвиг на българите, на българските общественици и духовни водачи. Именно заради това аз питам, защо 300 000 гръцки евреи бяха оставени да заминат за лагерите на смъртта?…Къде беше тогава гръцкият Свети синод? Аз питам, къде бяха гръцките ратници, които трябваше да защитят своите сънародници – евреи. А къде бяха „прочутите“ Титови партизани? Защо не минираха релсите, по които по-късно преминаха вагоните, натоварени с евреите от Гърция, Беломорска и Вардарска Македония, тези вагони преминаха и през територията на Югославия… Именно заради това подвигът на българите трябва да се популяризира по цял свят…“(сп.“България Македония“, бр.4, 2002 г. ) Подобни са твърденията и на израелския писател Самуел Ардити, който твърди:“…Спасението (на евреите в България –И.Н. ) анулира обвиненията срещу България и българския народ, че са били вампири и кръвожадни татари, хуни и т. н….“Народните обвинители“ от Скопие сякаш не са чули за спасението и се правят на балами и будали… Защо прочутите партизани на Тито не гръмнаха нито веднъж срещу готвената депортация на евреите от Скопие, Щип и Битоля? А днес македонските потомци на тези партизани, само търсят политическа файда от клеветите им срещу, България…“ (Феня Декало, Тел Авив, Израел, сп.“България Македония“,бр.6, 2012 г. ) Всичко е ясно. Остава само УДБА да направи достъпни, ревниво пазените от нея досиета на хилядите заподозрени в предателство към режима след Втората световна война.. Тогава ще блесне истината и за мнозината люде, направили добра кариера след 1944 г., които преди това ентусиазирано са посочвали на Айхман и Дюнакер домовете на евреите. Пропагандната машина в Скопие хаби много гориво, за да измисля все нови и нови поводи за възхвала на датата 11 октомври 1941 г. Истината най-после ще възкръсне и в РС Македония. Това е неизбежно.
по БГНЕС, автор Иван Николов
