Българите дават огромни жертви в борбата със сръбските окупатори на Вардарска Македония. В периода от 1919 до 1934 г. са убити или безследно изчезнали в сръбските затвори 14 820 българи. Над 124 хиляди българи преминават през каторгите и лагерите в тогавашното сръбско-югославско кралство. В отговор на сръбския терор срещу цивилното българско население, на което е забранено да има свои училища и църкви, да говори на български и да се определя като българско, ВМРО под водачеството на Тодор Александров и Иван Михайлов разгръща мащабна съпротива. Във въоръжената борба участват постоянно 17 хиляди четници, войводи и куриери на Организацията. Благодарение на организираната от нея съпротива целият цивилизован свят научава за мъченията, на които Белград е подложил българското население във Вардарска Македония. Това се казва в анализа на дипломата Кирил Тодоров „Съпротивата на българите във Вардарска Македония срещу сръбската асимилация и дебългаризация в периода между двете световни войни (1919-1941 г.)“
Част първа: Обзор на съпротивата от 1919 до 1932 г.
По силата на Ньойския договор-диктат от 1919 г. България отново е жестоко разпокъсана. Южна Добруджа е дадена на Румъния, а Западна Тракия, Западните покрайнини и почти цяла Македония попадат под сръбско и гръцко управление. На Сърбия е дадена Вардарска Македония с 25 000 кв.км. площ и 956 000 население, от което 793 000 българи, а на Гърция-Егейска Македония с 34 000 кв.км. територия, в която според Карнегиевата анкета от 1913 г. населението е 1 042 029, от които 320 971 българи (в които не са включени хилядите българи католици, протестанти, адвентисти, патриаршисти и българите-мохамедани). Използвайки положението, че България е победена страна и окупирана от съглашенските войски, сръбските и гръцки шовинисти насилствено прогонват стотици хиляди най-будни българи от Вардарска и Егейска Македония. Тези, които остават са поставени извън всякакви юридически и човешки закони. Срещу тях се прилагат специални военно-полицейски декрети и наредби, с които се управлява чуждо и непокорно население, като не се спазват мирните договори, предвиждащи даване на „малцинствени права” на завладените народностни общности. Сръбските и гръцки власти забраняват на населението да споменава за своята българска народност, да говори и пее на български език. Окончанията на личните и фамилни имена на българите от „ов”, „ев” и „ски” са променени на „ич”, „ос”, „ис”. Променят се имената на българските села и градове и имената на известните за българите исторически, географски и културни места. Вардарска Македония е обявена за „Южна Сърбия”, а Егейска за „Северна Гърция“. Българите са принудени да кръщават децата си по списък със сръбски и гръцки имена, изработени от полицейските и църковни власти Със същата цел е откриването на сръбски и гръцки училища на мястото на българските. Подложени на обучение по специална политико-образователна и възпитателна програми, с изучаване предимно сръбска и гръцка история младите български генерации, според властите е трябвало да излизат от тях напълно посърбени и елинизирани. За да променят етническия облик на Македония, сръбските и гръцки власти извършват и огромни колонизации. Белград колонизира над 100 000 сърби, които са настанени на най-хубавите и плодородни земи във Вардарска Македония, а Атина колонизира повече от 600 000 гърци и други народности от Мала Азия, с което българите в Егейска Македония от мнозинство, между двете световни войни стават малцинство. Колонистите са в пряка услуга на властите за асимилиране на българското население. С подобна цел е използван и аграрният въпрос. Според издадените в двете страни аграрни закони, освен колонистите, висшите сръбски и гръцки властници, офицери, жандарми и пр. земя могат да получат и тези жители на Македония, които са от „сръбски” и „гръцки” произход, което на практика означава, че земя могат да получат само тези българи, които се обявят за сърби или гърци, а това е друга форма на асимилация. Тъй като разглеждаме Вардарска Македония отделно от Егейска Македония по-нататък ще фокусираме вниманието си само върху нея. Сръбската власт най-напред организира полицейската и цивилната си администрация във Вардарска Македония. Областта е разделена на 7 окръга, 29 околии и над 100 общински центрове. На ръководни длъжности са назначени само проверени сръбски националисти, членове на мракобесната „Черна ръка”, предани привърженици на сръбската династия. По силата на конституцията на Сръбско-хърватско-словенското историческите национални области (Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина, Македония) са разделени на 33 административни единици, наречени „велики жупанства”, чиито „велики жупани” са подчинени единствено на Белград. Начело на окупационната сръбска власт във Вардарска Македония стои Върховното командване на войската. Следват – началникът на „обществената безопасност” (Жика Лазич), началникът на жандармерията (генерал Томич), тримата велики жупани в Скопие, Битоля и Щип, представителят на сръбската православна църква (митрополит Варнава). Съдебната система включва апелативен съд в Скопие, 8 окръжни и 170 околийски съдилища с многочислен персонал На края на йерархическата стълбица са околийските началници, бирниците, пъдарите.
Българското население е напълно изолирано от цялостния живот в областта. Поради „национална неориентираност” местните хора не могат да заемат държавна служба. Онези български учители, свещеници, лекари, инженери, интелектуалци, които са набедени за „смъртни врагове” на Сърбия и нейните национални интереси са интернирани в Сърбия. След време само тези, които докажат с поведението си, че са забравили „българските особености” могат да се върнат в Повардарието. Най-високата „патриотична задача” на сръбските училища във Вардарска Македония и на казармата в Кралството на сърбите, хърватите и словенците, а по-късно и на Кралство Югославия е да направят младите етнически българи „прави сърби”. Във Вардарска Македония, наричана официално Вардарска бановина всяка изява, която напомня за миналото и довчерашния ден на българите е обявена за държавна измяна. Много усилия и средства сръбските правителства хвърлят за пропагандиране на своята политика във Вардарска Македония пред общественото мнение в Европа и света. С тази дейност се занимава цяла армия от „учени”, политици, дипломати, журналисти, студенти и пр., които фалшифицират историческата истина за Македония и специално за Вардарско и за народния характер на населението там. В отговор на тази планове още през 1919 г. ВМРО възобновява своята организационна мрежа. Съобразно новите условия е разработена всеобхватна програма, която съдържа революционни, културни и дипломатически средства за запазване на българската народност, език, бит и култура. Първите опити на ВМРО в края на 1919 г. и началото на 1920 г. с мирни средства да наложи „малцинствени права” на българите във Вардарска и Егейска Македония не дават резултати. Сръбските и гръцки власти не признават, че там има българи. В донесение от Скопие от февруари 1920 г. до ЦК на ВМРО се казва, че делегация от седем видни граждани, начело с търговеца Д. Петров посетили скопския окръжен управител и митрополит Варнава, пред който заявили, че според Ньойския договор българите в Македония трябва да получат „малцинствени права” и свои национални училища и черкви. Било им отговорено, че такива клаузи в „мирния договор” няма, както нямало и българи в „Южна Сърбия”, т.е. Вардарска Македония. Това казал митрополит Варнава са измислици на „българския комитет” (ВМРО), на които членовете са станали жертва. Накрая той ги предупредил, че ако още веднъж повдигнат някъде тези въпроси ще бъдат съдени като „ предатели” на Сърбия. В подобно донесение от 4 февруари 1920 г. се съобщава, че шестчленна делегация, начело с Христо Кимов се явила на 28 януари 1920 г. при сръбския военен комендант в град Щип с искане властите да разрешат откриването на българските училища. Полковник Вукич им отговорил, че очаквал от тях да му изкажат благодарност за „свободата”, която сръбската армия е донесла на „сърбите” в този край, а те дошли да искат връщането на България. Тук в Сърбия, заявил той, който иска български училища ще получи куршум. На изхода на военната комендатура шестимата българи били арестувани, вързани и пребити от бой хвърлени в подземията на затвора. Там били разпитвани да признаят кой им е дал идеята да искат тук в Сърбия български училища. Христо Кимов и д-р Гичев им отговорили, че в Щип е имало български училища още от средата на ХIХ в., открити от самото щипско гражданство. Именно за тези училища те се застъпват сега пред сръбските власти. След жестока инквизиция цялата делегация е освободена, но само след няколко месеца за същия случай отново всички са арестувани и осъдени като български агенти от 5 до 8 години строг тъмничен затвор. Това довежда до въоръжена борба на българите срещу окупаторските власти, която във Вардарска Македония придобива масов характер. В Егейска Македония, за да не се дава повод на гръцките власти да прогонват българското население, ВМРО установява тайно „въоръжено присъствие” на чети и специални групи, които имат задача да поддържат българското национално съзнание, а също и идеала за национално освобождение. Четите в Егейска Македония се стараят, доколкото е възможно да избягват въоръжените сблъсъци с гръцките войски, жандарми и андарти. Въоръжената борба на ВМРО срещу сръбските и гръцките поробителски власти между двете световни войни преминава през няколко основни етапа. Първият обхваща периода 1919-1924 г., когато организацията се ръководи от Тодор Александров. Въоръжената борба тогава се води предимно с традиционни средства и методи, познати и изпитани в борбата срещу турското робство. ВМРО действа с големи чети, начело с войводи, подвойводи, секретари, подпомагани от цяла фаланга куриери.
пълният текст е публикуван на bgnes.bg
