Странни неща се случват по периферията на нашата слънчева система. Обект, който има десет пъти масата на Земята, привлича другите към себе си. Какво е това – планета или нещо друго?
Пърсивал Лоуъл е човек с много грешки. Пътеписец и бизнесмен от 19-ти век, приказно богат, вечно мустакат и често обличащ се в костюми от три части, беше прочел книги за Марс и впечатлен от тях решил да стане астроном. През следващите десетилетия той направи редица странни хипотези. Първо Лоуъл беше убеден в съществуването на марсианци и си мисли, че ги е открил. Беше документирал странни линии, обхождащи Марс за които смяташе, че са канали, построени като последен акт от една умираща цивилизация да прекара сладка вода от полярните ледени шапки към екватора на Марс. Пърсивал Лоуъл използва богатството си, за да построи обсерватория, чрез която да напблюдава планетата. Днес се оказва, че каналите всъщност те са оптична илюзия, създадена от планините и кратерите на Марс, гледани през нискокачествени телескопи на Земята.
Лоуел също е вярвал, че планетата Венера има спици – паякови линии, излъчващи се от нейния център. Въпреки че неговите помощници са се опитвали да ги намерят, изглежда че само той е можел да види тази неочаквана венерена подробност. Днес се предполага, че това са сенки, хвърлени от ирисите в собствените му очи , докато той е гледал през телескопа си. Но най-вече Лоуел беше твърдо решен да намери деветата планета в нашата Слънчева система – хипотетичната „планета Х“, която по това време се е смятало, че е отговорна за необяснимите орбити на най-отдалечените от Слънцето планети, сините ледени гиганти Уран и Нептун. Въпреки че никога не виждал този фантомен, търсенето погълна последното десетилетие от живота на Пърсивал Лоуъл и след няколко нервни срива той умира на 61-годишна възраст.
Фалшива следа
Лоуел оставя един милион долара за каузата за намиране на планета X в завещанието си. И така, след кратка съдебна битка с вдовицата му Констанс Лоуъл, неговата обсерватория продължи да търси мистериозната девета планета. 14 години по-късно, на 18 февруари 1930 г., млад астроном разглежда две снимки на обсипано със звезди небе, когато забелязва петно сред тях. Било е мъничък свят. Той беше открил Плутон – известно време смятан за неуловимата планета X. Скоро учените осъзнаха, че това Плутон не може да бъде това, което Лоуел е търсил защото не е достатъчно голям, за да отдръпне Нептун и Уран от изчислените им орбити около Слънцето. Плутон просто бил случаен обект, който случайно се намирал в района на наблюдене. Окончателният удар върху планетата X дойде през 1989 г., когато космическият кораб „Вояджър 2“ премина покрай Нептун и разкри, че е частично по-лек, отколкото някои първоначално са предполагали.
Имайки това предвид, в крайна сметка учените от НАСА изчисли, че орбитите на външните планети са си били на мястото през цялото време. Но точно, както концепцията за скрита девета планета беше опровергана, тя отново възкръсна. Мисията на Voyager доведе до друго голямо откритие – съществуването на пояса на Кайпер. Този голям космически балон от замразени субекти, простиращ се точно извън орбитата на Нептун, е една от най-големите характеристики в Слънчевата система. Толкова е огромен, че се смята, че съдържа стотици хиляди обекти с размери над 100 км, както и до трилион комети. Скоро учените осъзнаха, че Плутон едва ли ще бъде единственият голям обект в периферията на Слънчевата система и започнаха да се питат дали всъщност изобщо Плутон е планета. След това откриха Седна, с около 40% от размера на Плутон, Кваоар, с около половината от размера на Плутон и Ерида, с (почти същия размер като Плутон. Стана ясно, че астрономите се нуждаят от ново определение.
През 2006 г. Международният астрономически съюз гласува за понижаване на статута на Плутон до планета джудже. Майк Браун, професор по планетарна астрономия в Калифорнийския технологичен институт Калтех, ръководил на екипа, идентифицирал Ерис, е наречен до днес „човекът, убил Плутон“. Деветата планета вече я нямаше.
Призрачен подпис
В същото време откриването на тези обекти разкрива нова провокация в търсенето на скрита планета. Оказва се, че Седна не се движи по начина, по който всички са очаквали от нея, проследявайки елипсовидни пръстени около Слънцето, от пояса на Кайпер. Вместо това тази планета джудже поема странен и неочакван път. Орбитата й е толкова криволичеща, че отнема 11 000 години да обиколи Слънцето. Сякаш нещо дърпа и влачи Седна.
През 2016 г. същият Майк Браун заедно с колегата си Константин Батигин, също професор по планетарна наука в Калтех, е съавтор на хипотеза, предлагаща масивна планета, между пет и 10 пъти по-голяма от Земята. Идеята им идва от наблюдението, че Седна не е единственият обект, който не е на място си. Към него се присъединиха още шест и всички те се изтеглени орбитално в същата посока като Седна. Има и други улики, като например факта, че всеки е наклонен по оста си в една и съща посока. УЧените изчисли, че вероятността всичките новооткрити шест обекта да бъдат изтеглени в точно същата посока, със същия наклон като Седна. Смятахме, че това е доста интересно, казва Батигин. Беше забележително, защото такова струпване, ако бъде оставено на мира за достатъчно дълъг период от време, ще се разпръсне, само поради взаимодействие с гравитацията на останалите планети в Слънчевата система. Вместо това те предположиха, че деветата планета е оставила своя призрачен отпечатък във външните краища на нашата Слънчева система, изкривявайки орбитите на обектите около нея с гравитационното си привличане. Няколко години по-късно и броят на обектите, които отговарят на ексцентричния орбитален модел и наклон на Седна, продължава да се увеличава. Сега имаме около 19 такива тела, казва Батигин.
Въпреки че никой все още не е виждал хипотетичната планета, както при останалите обекти отвъд пояса на Кайпер, орбитата й би била толкова изкривена, че се очаква най-отдалеченият й обхват да бъде два пъти по-далеч от най-близкия – около 600 пъти разстоянието от Слънцето до Земята, срещу 300. Учените предполагат, че тя трябва да бъде изградена от лед с твърдо ядро, като Уран или Нептун. Тогава следва въпросът откъде се е появила деветата планета точно там? Има три основни хипотези – тя се е образувал в периферията на Слънчевата система, което е сравнително малко вероятно, тъй като това ще означава, че ранната Слънчева система се е простирала чак пояса на Кайпер. Втората хипотеза гласи, че деветата планета всъщност е блуждаещо в галактиката тяло. А третата – че девтата планета може да е открадната от друга звезда , когато Слънцето все още е било в звездния куп, в който е родено.
Неясно скривалище
Всичко това поражда въпросът ако деветата планета съществува и наистина е в периферията на Слънчевата система, защо никой не я е видял досега? Астрономите обикновено търсят клас обекти, като определен вид планета. Дори и да са редки, ако изследвате достатъчно широк квадрант, най-вероятно ще намерите нещо. Но търсенето на конкретен обект като деветата планета е съвсем различно. Има само една малка част от небето, в която може да се намира тялото, казва Батигин, който обяснява, че има и друг фактор резервиране на времеви слотове и използване на правилен вид телескоп.
Интригуваща алтернатива
Има обаче един странен сценарий, при който деветата планета никога няма да бъде намерена – все пак може и да не е планета, а черна дупка. Всички доказателства за наличието на обекта са гравитационни, казва Джеймс Унвин, професор по физика в Университета на Илинойс, Чикаго, който първо предложи идеята, заедно с Якуб Шолц, постдокторант от Торинския университет. Въпреки че ние сме най-запознати с идеята, че планетите упражняват мощно гравитационно привличане, има и други неща, които могат да го генерират, които са по-екзотични, казва Унвин. Има и други правдоподобни заместители на деветата планета включващи малка топка свръхконцентрирана тъмна материя или черна дупка. Тъй като черните дупки са сред най-плътните обекти във Вселената, Унвин обяснява, че е напълно възможно последната да изкривява орбитите на отдалечени обекти във външната слънчева система. Черните дупки, с които сме най-запознати, обикновено включват звездни черни дупки, които имат маса, която е поне три пъти по-голяма от тази на Слънцето, и свръхмасивни черни дупки, които са милиони или милиарди пъти масата на нашето Слънце. Докато първите се раждат от умиращи звезди, които се срутват върху себе си, вторите са по-загадъчни – може би започват като колосални звезди, които имплодират, след което постепенно натрупват все повече и повече маса, като поглъщат всичко в заобикалящата ги среда, включително други черни дупки.
Първичните черни дупки са различни. Те никога не са били наблюдавани, но се смята, че произхождат от горещата мъгла от енергия и материя, която се е образувала през първата секунда на Големия взрив. В тази неравна среда някои части на Вселената може да са станали толкова плътни, че са били компресирани в малки джобове с масата на планетите. Унвин посочва, че има нулева вероятност черната дупка да се образува от звезда, тъй като те запазват мощното си гравитационно привличане. Дори и най-малките звездни дупки имат маси, три пъти по-големи от нашето Слънце, така че би било като да имате поне три допълнителни Слънца, които дърпат планетите в нашата Слънчева система. Ако беше така определено щяхме да забележим.
Въпреки това, Унвин и Шолц казват, че това може да е изконна черна дупка, тъй като се смята, че те са значително по-малки. Това е по-скоро в съответствие с предсказаната маса на деветата планета, която се смята, че е еквивалентна на до десет Земи.
Автор Зария Горвет, източник BBC / Великобритания
