Започва третата фаза на войната в Украйна
Войната премина в своята трета фаза, която обещава да бъде доста непредсказуема. Започналата във вторник, 6 септември, като малка локална атака, украинската офанзива постепенно се разрасна като снежна топка и към събота сутринта, 10 септември, военните сили на Украйна – ЗСУ вече бяха излезли в оперативен простор. От там нататък за агресорите имаше само един изход – да бягат презглава накъдето им видят очите. Позорното бягство на описваната доскоро като втората по сила армия в света продължи и през целия неделен ден, и към залез слънце на много места остатъците от разгромените й части се оттеглиха отвъд руско-украинската граница. Така буквално за няколко дни почти цялата Харковска област, чиято площ доближава тази на Нидерландия, бе освободена от окупаторите. Дали тази победа на ЗСУ обърна хода на войната? Напълно е възможно, но още е рано да се каже. Това което е сигурно е, че към този момент инициативата на бойното поле трайно премина от руснаците към украинците и предполагам, че дори и тези от вас, които имат повърхностни знания по военно дело разбират колко важно е това. Как се случи всичко това? Кои бяха причините, които доведоха до този толкова впечатляващ украински успех? Нека да се опитаме да ги разделим на няколко групи.
Планиране и подготовка
Планирането на офанзивата започва много по-отдавана отколкото някои би си помислил. Още през април-май украинското главно командване решава да се пристъпи към подготвянето на контранастъпление, което (поне за известено време) да прекъсне настъпателния устрем на руските нашественици. В онзи момент то нито има конкретна идея къде точно може да бъде нанесен такъв контраудар, нито разполага с достатъчно ресурси, за да го осъществи. Затова първоначално всичко си остава на хартия, в криптираните файлове и най-вече в главите на планиращите. Но въпреки това работата не спира нито за миг.
Научен подход
При планирането е обърнато е внимание на всеки детайл. Откъде идват руските резерви и ресурси? Колко дълги са логистичните им линии? От какви тежки оръжия се нуждае ЗСУ, за да постигне огневи паритет с агресора? На какви принципи ще се основава от този момент насетне украинската военна стратегия? Докато се търсят трескаво отговори на всички тези въпроси, украинското командване пристъпва към определяне на параметрите на бъдещото настъпление. Използвани си сложни формули за да се дефинират най-вероятните направления на бъдещото настъпление, очакваните разходи на амуниции, както и възможните загуби, които частите биха претърпели на бойното поле. Така създадените теоретични модели многократно са подлагани на стрес-тестове, за да се установи с какви проблеми биха се сблъскали украинците в хода на една по-сериозна офанзива. С други думи – използвани си всички предимства, които дава съвременната наука, за да се реализира математическо моделиране на бъдещото настъпление. Аз лично бях изключително учуден, когато разбрах всичко това, предполагам вие вече също. Но явно това е бъдещето не само пред военното планиране, но и във всичко други сфери на обществения и стопански живот и колкото по-скоро осъзнаем това, толкова по-бързо ще напреднем като общество. Но нека да се върнем обратно към на-важното сражение във войната до момента.
Лоша руска логистика
В хода на планирането украинското главно командване обръща внимание на един съществен детайл във функционирането на военната машина на противника. Оказва се, че руснаците не само страдат от недобра логистика, но снабдителните им линии са прекалено дълги и това изисква създаването на твърде голям брой междинни складове за амуниции и други военни ресурси. Следователно ако се намери начин (и най-вече подходящите оръжия) как редовно да бъдат поразявани тези складове, то руската страна в един момент ще започне да изпитва глад за гориво и снаряди и няма да е в състояние да води боеве със същата интензивност. Освен това натовските полигони позволяват да се усвои и боравенето с по-тежки оръжейни системи. Курсовете са с различна продължителност, но изключително интензивни и целенасочени. Това помогна на Украйна преди началото на контранастъпленията край Херсон и Харков да разполага с немалък брой отлично подготвени бойци, особено в ударните отряди, които трябваше да пробиват руската фронтова линия. През лятото в Украйна от запад започнаха да пристигат не само добре тренирани войници и офицери, но и оръжия и муниции от всякакъв вид. Именно наличието на задоволителен брой тежки оръжия позволява на украинците да започнат планират контраофанзивата в по-прецизни детайли. Танковете от съветски тип изпратени от различни бивши сателити на Москва, например, ще гарантират безпроблемен пробив на главната фронтова линия на руснаците. Освен това пристигат и голям брой западни бронирани автомобили, което ще позволи на украинските офицери моментално да формират мобилни групи за преследване на отстъпващия противник. Почти всички ударни отряди, от които се очакват да пробият „дупките“ в руската отбрана са превъоръжени с модерно западно стрелково оръжие и се отказват от прословутите автомати Калашников АК 47.
Хаймарсовете
Това, което, обаче, дава решаващ тласък на битката е появата в Украйна на около двадесет реактивни системи за залпов огън Хаймарс, както и натовските гаубици с калибър 155-мм. И едните, и другите позволяват изстрелване не високоточни управляеми снаряди, които да поразяват предварително набелязаната цел. Най-после украинското главно командване се сдобива със средства за поразяване вражеските логистични центрове и връзки, и то не пропуска да се възползва от тази възможност. Както по-паметливите от вас си спомнят, през почти цялото лято Хаймарсовете на ЗСУ обстрелваха всякакви „меки“ цели, най-вече складове, командни пунктове, мостове и казарми, и по този начин нанесоха значителен материален ущърб на нашествениците. Появата на Хаймарсовете изигра и изключителна роля върху психиката на обикновения руски войник, този който се крие в окопите или си отдъхва в някоя занемарена постройка. Оказа се, че реактивните снаряди изстрелвани от тях летят по такава траектория, че руската противоракетна отбрана не е в състояние да ги свали. Просто си седиш/стоиш някъде и се молиш оператора да не насочи пустия снаряд точно към теб. Украинците, от своя страна, се възползваха по най-добрия начин от възможностите, които им даваха високоточните оръжия и за има-няма месец унищожиха значителен брой складове, командни пунктове и военни бази. Към това трябва да добавим и умелото използване от тяхна страна на новопридобитите анти-радарни ракети HARM, с помощта на които те нанесоха сериозна щета на руската противовъздушна отбрана. Черешката на тортата, обаче, беше изваждането от строя на мостовете, по които се снабдяваше херсонската групировка на руснаците. Така последната беше буквално взета за заложник и ефективно имобилизирана преди началото на големите контраофанзиви на ЗСУ.
Украинската дезинформационна кампания
От изключително значение се оказа и дезинформационната кампания предприета от украинската страна, която цяло лято ни убеждаваше, че трябва да очакваме голямо настъпление единствено и само на юг, край Херсон. В нея се включиха значителен брой влиятелни фигури – журналисти, военни анализатори, видео блогъри, коментатори приближени на правителството, членове на регионалните администрации и дори депутати. Интересното е, че за предстоящата офанзива край Харков, всъщност, са знаели само хора от непосредственото обкръжение на Зеленски и Залужни. Което пък означава, че целият този медиен шум за предстояща атака срещу херсонското предмостие хем е бил искрен и неподправен, хем е бил съзнателно толериран от украинското ръководство.
Провалът на руското разузнаване
Тук не мога да не отбележа провала на руското разузнаване. При нормални обстоятелства то би трябвало да обърне внимание на информация идваща от т.нар. открити източници, че някъде е възможно противникът да предприеме голямо настъпление и да има едно наум за това. Също така би трябвало да има и конкретен план как да реагира в дадена ситуация. Как постъпи руското командване, обаче? То забеляза съсредоточаването на значителни украински сили край Херсон и моментално усили своята отбрана там. Това усилване, обаче, беше именно за сметка на Харковското направление, откъдето бяха взети най-боеспособните части (въздушно-десантни войски). При това се твърди, че въпросните части са прехвърляни на западния бряг на Днепър и разполагани около Херсон в момент, в който вече е бил в ход методично рушене на мостовете от украинската страна. Или руското командване, дали поради глупост или заповед от горе, съзнателно ги е вкарвало в капана. Освен това вече е ясно, че в Москва абсолютно са игнорирали всякакви съобщения идващи от района на Харков, че ЗСУ събира сили за нанасяне на мощен удар по посока на Изюм. Любопитното е, че руските полеви командири са виждали всичко това и със сигурност са докладвали нагоре по веригата, но вероятно не са били чути. Приближени на Кремъл военни кореспонденти също са алармирали за това, но отново без резултат. Аз продължавам все още да се чудя – как руснаците допуснаха да бъдат толкова елементарно заблудени от своя противник. Вярно е, че измамата на бойното поле е стара като света, но все пак живеем в 21-и век и армия с претенции да бъде глобална сила, каквато е руската, разполага с достатъчно технически средства за събиране и анализ на информация. И въпреки всичко, отново бяха допуснати колосални стратегически грешки, при това две едновременно. Това отново ме навежда на мисълта, че руското главно командване страда от интелектуални затруднения. Или са подбрани хора, които да казват на Путин това, което иска да чуе, или има някакви много сериозни проблеми в механизма на вземане на решение.
Слаби руски отбранителни позиции
Другата голяма грешка на руснаците беше, че, за разлика от Херсон, районът в който ЗСУ нанесоха своя удар по посока на Изюм въобще не е бил подготвен за отбрана. Това че руските войски в даден момент са възнамерявали да преминат в настъпление на този участък въобще не оправдава техните командири. Всеки професионален военен ще потвърди, че една добре оборудвана отбранителна позиция служи както за възпиране на набезите на противника, така и за изходна база за собствените атаки. Ако командирите на Путин отговарящи за този сектор на фронта бяха достатъчно благоразумни да изградят една или две отбранителни линии зад първата, то битката щеше да се развие по доста по-труден за украинците начин и щеше да наподобява тази при Херсон. Но в момента, в който ЗСУ пробиха рехавата първа линия, руснаците буквално побягнаха просто, защото нямаше за какво да се закрепят. Това от своя страна, направи невъзможно ограничаването на пробива, защото пристигащите неголеми руски резерви бяха хващани „в крачка“ и унищожавани още докато се движеха по шосетата. От там нататък, катастрофата беше само въпрос на време.
Липса на войски и резерви
Още един фактор, който подпомогна впечатляващия украински успех беше ниското качество и недостатъчната численост на руските войски разположени в този район. Тъй като не се е предвиждало в близко бъдеще руската армия да започва някакво масирано настъпление южно от Харков, то там основно се отбраняваха части, които традиционно не се отличават с висока боеспособност, като „опълченците“ от ДНР, Росгвардия (жандармерията на Путин) и т.н. Въпреки, че оказаха някаква съпротива в началото, те бързо бяха помляни от „валяка“ на Залужни. В полза на украинците беше и фактът, че вече няколко месеца руската армия страда от катастрофален недостиг на хора, като особено им се отразява липсата на младши офицери. А когато възникне паника и дори най-опитните войници бягат презглава за да се спасяват, именно от офицерите се очаква да възстановят реда на бойното поле.
Загуба на инициатива
В хода на битката, особено след като стана ясно, че нашествениците няма да могат да задържат дори и Изюм, в руските пропагандни медии се разпространи тезата, че пробивът на ЗСУ успял защото „Киев имал осемкратно превъзходство“. Аз имам малко по различно становище – че руският провал се дължи на това, че бе загубена инициативата в битката. Защо? Как Залужни и офицерите му успяха да съберат сили в юмрук и да нанесат концентриран удар в най-тънкото място на противниковата позиция? Реално погледнато, руските сили в района южно от Харков въобще не бяха малко, около 15 батальонно-тактически групи, т.е. почти толкова, колкото в момента са блокирани в района на Херсон. Проблемът на руснаците, обаче, се състоеше в това, че те вече бяха предали инициативата на противника, иначе казано, седяха на едно място и чакаха, при това без сериозно да са се подготвяли за отбрана. В това отношение войната много прилича на футбола – който владее топката, той диктува събитията на терена. Съответно, когато ЗСУ преминаха в настъпление, руснаците можеха само да реагират на техните действия, но не и да налагат собствената си воля. В отчаяни опити да спрат пробива, те взимаха оттук-оттам по някоя част, хвърляха я в битката, украинците я разгромяваха в движение и не след дълго фронтът се срина. Украинските сили събрани за удара наброяваха четири бригади (две механизирани, една въздушно-десантна и една за териториална отбрана) подсилени с части на други две. Както и да го погледнем, когато една такава групировка бъде събрана в юмрук на малък участък срещу неравностоен във всяко отношение противник, то е напълно логично е да се очаква решителна победа. При това бригадите на ЗСУ бяха отлично екипирани и практически изцяло въоръжени със западно стрелково въоръжение. Личеше си също така, че са отлично подготвени физически и тактически, и най-вече силно мотивирани да победят агресора.
Украинското настъпление
На 6 септември сутринта концентрираните украински сили нанесоха внезапен удар в района на никому неизвестното село Вербовка, югозападно от Харков. За разлика от жестоките боеве край Херсон, където ЗСУ буквално трябваше да дълбаят всеки метър напред в добре организираната вражеска отбрана, край Вербовка нещата тръгнаха зле за Москва направо от първата минута. Украинските танкове (около 15 на брой) и бронетранспортьори светкавично прекосяват ничията земя, след това пехотинците накачени по тях се спешават и започват методично да унищожават противника на неговите си позиции, елиминирайки по този начин противодействието на ефективната руска артилерия. Впоследствие се оказа, че мястото на удара въобще не е избрано случайно, а главното командване на ЗСУ си го е „харесало“ доста отдавна. Фронтовата линия край Вербовка е била отбранявана от недостатъчно на брой, и най-вече недостатъчно качествени подразделения. Налице е било едно „тънко“ и „крехко“ място, точно по средата между две силни руски групировки. Това което последва имаше ефект на домино върху цялата отбрана на агресорите в Харковска област и за броени дни тя буквално се разпадна. На бойното поле нещата се развиваха с невероятна скорост. След като пробиха първата линия на руската отбрана, украинците се устремиха към сравнително неголемия град Балаклея (с довоенна численост на населението около 25 хил. души). Руснаците се опитваха да „запушат“ пробива хвърляйки в боя някакви набързо събрани резерви, но мобилните отряди на ЗСУ ги разгромяваха още докато бяха в движение. Балаклея бе обкръжена и след непродължителни улични боеве беше освободена. По същия начин се развиха нещата в района Купянск, а по-късно и в Изюм. Главното руско командване нямаше друг избор освен да признае поражението, макар, че то беше формулирано като „прегрупиране на силите“ и прехвърлянето им в Донецка област.
Украинската тактика на бойното поле.
Какви тактически похвати демонстрираха частите на ЗСУ по време на операцията? Както споменах по-горе, личеше си, че са много добре подготвени във всяко едно отношение. Първата линия на руснаците бе пробита по начин използван вече при Херсон, т.е. малки щурмови групи подкрепяни от танкове. Но тъй като след това пред украинците нямаше други отбранителни линии, а само добри шосета, те пуснаха в действие мобилни групи – отряди войници качени в бързодвижещи се бронирани коли. Разбира се, тук трябва да отдадем дължимото и на страните подкрепящи Украйна, защото без тяхната помощ формирането на тези ефективни мобилни групи едва ли би било възможно. За пръв път от началото на конфликта ЗСУ имаха възможност да използват в значителни количества бронеавтомобили доставени от Запада и те не ги подведоха. В района на Харков в изключително добра светлина се показаха получените от САЩ HMMWV Humvee и MaxxPro MRAP, британските FV103 Spartan и особено австралийските Bushmaster. Именно мобилните групи се оказаха решаващи за бързото напредване на украинците от едно място до друго, защото лишаваха от възможност руснаците да се окопитят и да организират някаква съпротива.
Децентрализирано командване
При използването на мобилните групи много добре си пролича школовката на НАТО. Командирите на украинските отряди прилагаха на практика, т.нар. Mission command или децентрализирано командване. То се поощрява още от Наполеон и става основен ръководен принцип в пруската армия, а в последствие (поне на хартия) са възприема от всички що годе модерни армии. При децентрализираното командване големият началник поставя конкретна задача на подчинените си офицери, но не си губи времето да им обяснява в най-дребни подробности как да я изпълнят, защото знае че ситуацията на бойното поле е непредсказуема и се мени всяка секунда. Разчита се на добрата подготовка на всеки полеви офицер, на способността му да поема отговорност и да взима сложни самостоятелни решения. В хода на битката от него се очаква да докладва най-вече когато е достигнал някаква междинна цел или пък, когато са налице сериозни пречки застрашаващи изпълнението на операцията (силна вражеска съпротива, природно препятствие и т.н.). Рапорти като “Стигнах моста, сега какво да правя?“ или „Пред мен има село, но не знам дали има враг в него“ въобще не се толерират в модерните армии. Имаш си цел – гониш си я, има проблем – решаваш го. Именно правилното прилагане на децентрализираното командване от практически всички полеви офицери на ЗСУ по време на Харковската операция я направи толкова успешна за украинците.
Обкръжаване
Добрата предварителна подготовка на украинските части си пролича и в още един аспект, обикновено пренебрегван от „диванните експерти“. От момента, в който те пробиха руската отбрана, те заобикаляха всички гнезда на съпротива на руснаците, а не ги атакуваха челно. Така хем намаляваха загубите си, хем лишаваха противника от възможността да организира стабилна отбрана и най-вече, собственото им напредване към поредната цел не губеше скоростта си. Въобще, трябва да се има в предвид, че умението да се обкръжи и заобиколи противника винаги се е считало за един от основните признаци , че една армия е качествена и се ръководи умело. Използвали са го и Ханибал, и Александър Велики, и Юлий Цезар, и практически всички известни пълководци от близкото минало. Самият факт, че за близо пет месеца сражения в Донбас руснаците нито за миг не успяха да обкръжат някаква украинска групировка, въпреки, че имаха достатъчно възможности за това, е показателен за ниското ниво на въоръжените им сили в момента.
Взаимодействие
Когато говорим за качества демонстрирани на бойното поле, не бива да пропускаме и високото ниво на взаимодействие между отделните родове войски на групировката на ЗСУ провела Харковската операция. В хода на настъплението, както винаги, много добре се проявиха Хаймарсовете, които унищожаваха станалите вече традиционни за тях цели като складове и командни пунктове, лишавайки по тази начин руснаците от възможността да организират по-сериозна съпротива. Използвани бяха вероятно за пръв път в по-големи количества и управляемите снаряди Екскалибур, които се изстрелват от обикновени 155-мм гаубици. Заслужава да се отбележи и скоростта, с която украинската авиация и артилерия реагираха на заявките за унищожаване цели постъпващи от войските сражаващи се на бойното поле, а това в днешно време е важен показател за това как „работи“ една армия.
Бягство или прегрупиране?
Основната част на Харковска област бе освободена от украинците за има-няма шест дена (от 6 до 11 септември). Руската армия претърпя сериозно поражение, въпреки че освен традиционно ненадеждните „опълченци“ от ДНР и неопитната Росгвардия, в боя участваха и въздушно-десантни батальони, както и съединения с доста представителна „визитка“ като Таманската и Кантемировската дивизии. Последните иначе редовно участват на парадите на Червения площад, но този път буквално бяха пометени от украинското „цунами“. На бойното поле останаха стотици руски трупове, поне хиляда руснаци попаднаха в плен, както и купища трофеи, включително грамадни складове и около 300 единици бронирана техника. В освободените райони навсякъде челните отряди на ЗСУ бяха посрещнати от месното население с неистова радост, както подобава на истински освободители. Първоначално руската официална пропаганда всячески се опитваше да минимизира украинското контранастъпление. Но след като катастрофата започна да набъбва, бързо премина през всички познати фази на отрицанието, за да се стигне до съботния следобед на 10 септември, когато говорителят на руското военно министерство генерал Конашенков ненадейно съобщи, че в ход е „планомерно изтегляне“ на войски с цел прегрупирането им в Донецка област. Появиха се плахи коментари, че това наистина е било предварително планиран ход, но нека погледнем истината в очите.При планомерно отстъпление никой не бяга презглава, изоставяйки здрави танкове и складове пълни с муниции. Напротив, прави се всичко възможно те да бъдат евакуирани, а когато няма възможност за това, всичко годно се унищожава, за да не попадне в ръцете на врага. Нищо подобно обаче не видяхме в района на Харков през изминалата седмица. Освен това на мен ми се е налагало да анализирам планове за поетапно отстъпление и в уверявам, че във всеки от тях присъстват поне три елемента, които категорично отсъстваха в руското „прегрупиране“: ариегардни части, които да прикриват оттеглянето, ясно начертани междинни линии, които да се отбраняват, както и конкретно указани маршрути, по които да се извършва отстъплението.
Руски танкове в добро състояние изоставени в резултат на паническото бягство.
Ако има някаква позитивна новина за руснаците от всичко, което се случи в Харковска област това безспорно е решението на Москва, макар и с известно закъснение, да не се отбранява района около Изюм, а да се изтеглят войските от очертаващия се капан. Така бяха спасени хиляди животи, които бяха на път да бъдат пожертвани в името на някакви имагинерни политически цели и съмнителен престиж. Това е и едно от неписаните правила на войната – когато стане напечено първо спасявай хората, дори цената за това да е да загубиш всичко останало. Защото заводите ще могат да произведат нови оръжия и материали, но нови хора – никога. А именно хората са най-ценният ресурс на всяка армия и държава.
от БНТ, снимки Униан
