След Руско-турската война от 1878 г. с Берлинския договор българското етническо землище е поделено. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а Ниш и Пиротско – на Сърбия. Създадено е васално на Османската империя Княжество България и автономната, под пълната власт на султана, област Източна Румелия. Македония, Беломорието и Одринска Тракия остават в Османската империя. Съединението на Княжеството и Източна Румелия през 1885 г. формално не нарушава Берлинския договор. Великите сили и Високата порта приемат поправката от Топхане, че българският княз става и генерал губернатор на областта. Княжество България и Румелия продължават всяка година да дължат на своя сюзерен трибутарни вноски и плащания по османския държавен дълг към западните кредитори. Българите също нямат право на самостоятелна външна политика и търговски договори, като прилагат целия режим на капитулации, тоест необлагане с мита на вносните промишлени стоки от Европа, които разоряват българските производители. 1908 г. се оказва изключително благоприятна за провъзгласяване на българската независимост. Британската и Руската империи се договарят за сферите на влияние в Азия. Така се оформя Антантата – съглашението на Русия, Франция и Великобритания за общи действия в защита на техните интереси. Вече в миналото е „съюзът на тримата императори” между Германия, Русия и Австро-Унгария, който е бил водещата коалиция в решаването на балканските въпроси. В началото на юли 1908 г. младотурските офицери и комитетите „Единение и прогрес“ (İttihat ve Terakki – Итихад ве тераки) връщат конституционния режим в Отоманската империя. Обявяват „Хюриет“ (Hürriyet) – равенство между народите, подвластни на султана, които са обединени от доктрината на „османизма“. Целта е да се прекрати намесата на „европейския концерт“ във вътрешните работи на отоманската държава. Спрени са прокарваните под натиска на Запада реформи в полза на бунтуващите се подчинени народи, включително българите. В София са наясно, че въпреки обявения „хюриет” младотурците ще засилят терора срещу българите и е добре в този турбулентен период България поне да обяви независимост и да постави отношенията си с Високата порта на ново ниво.
През всичките години след 1878 г. Турция отказва да строи исканата от София железопътна линия от Кюстендил към Скопие и Македония. В същото време всички тежести към западните концесионери на „Източните железници“ се носят от България, защото тя е васал на Високата порта. Концесионерите и портата отказват да продадат своите линии на княжеството. Затова, след поетия курс на конфронтация с Цариград, на 8 септември, възползвайки се от стачка на персонала в компанията, българската армия окупира стратегическата в случай на война железница. В събитията след Хюриета Австро-Унгария също съзира възможност да наруши чл. 25 от Берлинския договор и да запази под своята власт окупираната, за срок от 30 години, област Босна и Херцеговина. Половината население там са сърби. В Белград се страхуват, че следващата стъпка на Хабсбургите ще е окупацията на самата Сърбия. Австро-Унгария се договаря с Италия, че тя ще признае анексията на Босна и Херцеговина. В замяна Рим получава одобрението да окупира отоманския протекторат Либия. По това време светът с тревога следи противопоставянето на Германия и Франция за контрол над Мароко. Германия, която има силни позиции пред Абдул Хамид II, убеждава султана, че ако турците приемат австро-унгарската анексия на Босна и Херцеговина, ще получат обратно контрола над Новопазарския санджак, който е населен с бошнаци мюсюлмани. В Цариград решават да се придържат към френската поговорка, че е по-добре да имаш птичка в ръката, отколкото сокол в небесата.
по БНР, снимка nationallibrary.bg
