Политическата нестабилност се увеличава, а гражданите на света се страхуват все повече, с основание. Повечето от тях се стремят към правителство, което да гарантира защитата на личността и собствеността и да гарантира гражданските свободи. В края на ХХ век се смяташе, че тази глобална цел е постижима. Голяма част от света беше постигнала някаква форма на демократично управление, а защитата на личните и икономическите свободи беше във възход. Световната бедност намаляваше с бързи темпове, а икономическият растеж и възможностите се увеличаваха. Изглеждаше, че комунизмът и социализмът са се запътили към „пепелището на историята“. Русия се бе превърнала в некомунистическа, полусвободна пазарна и полудемократична държава. Китайската комунистическа партия изглежда еволюира към по-благоприятно и по-малко деспотично колективно ръководство. Общият пазар и еврото сякаш утвърждават Европа като демократична федерация с предимно свободен пазар. Индия се превръща в по-свободен пазар и по-демократична. Повечето латиноамерикански държави изглежда се отдалечават от социализма и се насочват към свободните пазари и демократичното управление. Дори много африкански държави изглежда се превръщат в демокрации на свободния пазар. Както винаги, проблемите оставаха, особено в Близкия изток, но и те изглеждаха решими. Но само две десетилетия по-късно Русия има диктатор, който започна голяма война в Европа без основателна причина и заплашва света с ядрено оръжие. Китайците се отдалечават от колективното си управление и от лидер с ограничени във времето правомощия към пожизнен диктатор с увеличена власт. Европейците създадоха политическа и икономическа бъркотия, до голяма степен причинена от напълно нереалистични опити за осъществяване на екологични цели и все по-разширяваща се социална държава, без да се обмислят последиците от всяко действие. САЩ са изправени пред безпрецедентна ситуация – президент, който може би страда от когнитивно разстройство, и вицепрезидент, който може би не е в състояние да се справи със задачата. Американските основатели не са предвиждали ситуация, в която може да се наложи да се вземат незабавни решения или страната да бъде унищожена (т.е. ядрени оръжия). Предположението е било, че ще има време за надлежно обмисляне преди вземането на критични решения. Америка е имала късмет със своите президенти в критични моменти, тъй като начело са стояли интелигентни и мъдри хора, които са търсили съветите на своите много опитни членове на кабинета. Президентите Джордж Вашингтон, Ейбрахам Линкълн и Роналд Рейгън например се обградиха с едни от най-знаещите и способни хора. Всеки от тези президенти се вслушваше в съветниците си, но успяваше да прецени чии аргументи са най-разумни и след това бързо да вземе решение за начина на действие.
Сега Америка и повечето от другите държави не са така благословени. Централизираната власт, особено в ръцете на един човек, почти винаги води до катастрофа. Основна причина британците да се превърнат в най-великата световна сила е, че са имали слаби крале, което е довело до форми на колективно вземане на решения, благодарение на което Великобритания е избегнала много от грешките на други държави. Магна Харта от 1215 г. има за цел да отнеме властта от крал Джон и да даде възможност на по-нисшите благородници да разполагат с повече. По време на Славната революция през 1688 г. около 12 % от населението е получило права чрез парламента и съдилищата, което е достатъчно, за да попречи на повечето монарси да вършат истински глупости (Джордж III е изключение). Много от континенталните европейци поддържат силни монарси, които най-често допускат големи грешки, водещи до премахването им (например Луи XVI във Франция и цар Николай в Русия). Шведите и другите скандинавци еволюират от изборни крале в епохата на викингите към все по-безсилни наследствени крале и кралици, като изборните парламенти придобиват власт отчасти за да действат като спирачка за неразумните действия на изпълнителната власт. През последните девет века (и особено след голямото пренаписване на конституцията през 1848 г.) швейцарците са развили система, която в най-голяма степен отговаря на нуждите на хората, включително защита на личността, собствеността и гражданските свободи. По-голямата част от управлението се осъществява на местно ниво (2 172 общини) чрез демократичен консенсус. Решенията, които не могат да бъдат взети на местно ниво, се вземат на ниво кантон (26 кантона), а малкото останали решения, като например отбраната, търговските и други договори, се вземат на федерално ниво. На федерално ниво има седем съветници, които управляват страната като равни с поетапен петгодишен мандат и на принципа на колегиалността – представляват основните политически партии. Те се редуват помежду си на ротационен принцип с титлата „президент“ за срок от една година. Тази система е осигурила на швейцарците несравнима стабилност и просперитет, както и никакъв култ към личността. Колективното и принудително взимане на решения ги е предпазило от много от неразумните и разрушителни действия, които други държави са извършили. Всички знаят какви са опасностите от прекалено голяма власт в ръцете на един човек, както е видно в момента в Русия. Също така е обезпокоително да се види твърде много власт в ръцете на избран демократичен лидер или на демократично избрано мнозинство от една партия. Президентът Доналд Тръмп щеше да бъде много по-добър ръководител на държавата, ако някои от хората около него, като вицепрезидента Майк Пенс и държавния секретар Майк Помпео, имаха възможност да смекчат някои негови изявления. Страната и светът щяха да бъдат по-спокойни, ако президентът Байдън беше просто един от няколкото равностойни, които са били избирани в продължение на няколко години. Необходимостта от скромна промяна на нашата система вече е очевидна.
по БГНЕС и „Вашингтон таймс“, автор Ричард Ран – председател на Института за глобален икономически растеж и на MCon LLC
