Преди 60 години Белият дом и Кремъл разрешиха по мирен начин най-опасната ядрена криза в съвременната епоха. Нито една от суперсилите не искаше кризата с разполагането на съветски ракети в Куба да завърши с война, но и двете страни заплашиха да използват сила, за да защитят интересите си. Не само съвпадението на годишнината от Кубинската криза накара някои наблюдатели да търсят поуки от този стар сблъсък, които да помогнат за деескалацията на настоящата война в Украйна. От момента, в който обяви нахлуването в Украйна през февруари, руският президент Владимир Путин намекна, че този конфликт може да прерасне в ядрен. „Всеки, който се опита да ни попречи трябва да знае, че отговорът на Русия ще бъде незабавен и ще ви доведе до такива последствия, каквито никога не сте изпитвали в историята си“, предупреди руският президент. На 21 септември той предупреди, че Кремъл е готов да използва „всички налични оръжейни системи“, за да защити „териториалната цялост“ на Русия и нейната „независимост и свобода“. Тъй като нито една страна от НАТО не беше заплашвала териториалната цялост на Русия, нейната независимост и свобода, това изявление изглеждаше като преднамерена ядрена заплаха или в най-добрия случай като опасен блъф. Както Путин, така и президентът на САЩ Джо Байдън са достатъчно възрастни, за да помнят Кубинската криза. Байдън вече разкри, че мисли за кризата, докато управлява отговора на САЩ на руската агресия в Украйна. По време на политическо събитие в Ню Йорк през октомври Байдън сподели притеснението си, че заплахата от ядрен „Армагедон“ е най-голямата „от 60 години насам“. Но двамата лидери изглежда имат различно разбиране за уроците от Кубинската криза. Според Байдън, както и според много американски учени, кризата до голяма степен беше разрешена чрез взаимно уважение, споделено желание да се избегне война и интелигентни и съпричастни преговори. Изглежда, че Байдън вижда себе си в ситуацията, с която се е сблъскал президентът Джон Ф. Кенеди, когато е трябвало да помогне на съветския лидер Никита Хрушчов да избегне възможността за открит конфликт и ядрена война. „Къде намира изход?“ Байдън попита относно Путин. „Къде ще се окаже в положение, при което не само ще бъде унижен, но и ще загуби значителна власт в Русия?“ Путин не споделя тази версия на събитията. Той преди почти две десетилетия подписа разсекретяването на протоколите на Политбюро (тогава известно като Президиум) от ерата на Хрушчов. Всъщност съветският лидер беше този, който направи първата крачка към отстъпление. Само два дни след като Кенеди произнася драматичната си реч, в която изисква от Москва да премахне ядрените си ракети от Куба, Хрушчов събира колегите си от Президиума. Той ги информира, че за да избегнат война, трябва да приемат искането на Кенеди. Изправен пред унижение, Хрушчов също така се опитва да създаде за себе си план за изход, който да увеличи максимално възможността му да запази лицето си в социалистическия свят и да предотврати война със Запада. Американците са склонни да си спомнят мирния резултат от това усилие, но руските лидери тогава, както и сега, разбираха унижението, което отстъплението пред Съединените щати означаваше. В крайна сметка усилията на Хрушчов да представи събитията от октомври 1962 г. като някакъв вид победа се провалят.
Две години след Кубинската ракетна криза Хрушчов ще бъде отстранен от длъжност от колегите си в Президиума поради некомпетентност. Докато Байдън вижда важността и обещанието за държавническо поведение в разрешаването на кубинската криза, Путин изненадващо вижда само слабост. Само през миналия месец Путин не остави никакво съмнение относно мнението си за Кубинската криза и отстъплението на Хрушчов, когато отговаряше на въпрос на руския журналист и експерт по външна политика Фьодор Лукянов. Журналистът помоли Путин да се постави на мястото на Хрушчов. Президентът отказва да го направи. „Няма как“, каза той. „Не мога да си представя себе си в ролята на Хрушчов, в никакъв случай.“ Путин не желаеше да бъде отъждествяван с лидер на Кремъл, който е отстъпил. И тогава той разкри още. Бил готов да води преговори, както Хрушчов със САЩ, но не и за прекратяване на настоящата криза в Украйна. Подобно на Хрушчов през 1962 г., той беше загрижен за състоянието на стратегическото съревнование със Съединените щати, но за разлика от него не бърза да седне на масата с американски представители, за да охлади ядреното напрежение. „През декември миналата година предложихме на Съединените щати да продължим диалога за стратегическа стабилност, но те не ни отговориха… Ако някой иска да води диалог с нас по този въпрос, ние сме готови, нека да го проведем“, заяви Путин. Въпреки че няма повърхностни прилики между тазгодишната руска инвазия в Украйна и Кубинската криза преди 60 години, показателно е, че Путин и Байдън имат различни изводи за качеството на лидерството в тази криза. За да разберем различията между тях, би било полезно да обобщим това, което е известно от руски и американски източници за това как Кенеди и Хрушчов са намерили изход от ядрената криза, деескалирайки конфронтацията, която можеше да предизвика епохална война. Кубинската криза е непреднамерената последица от усилията на Хрушчов да постигне с един замах три много амбициозни цели от Студената война: да промени международния баланс на силите (Съветският съюз изоставаше в производството на междуконтинентални балистични ракети), като сплаши Съединените щати с ракети наблизо, да защити Куба на Фидел Кастро и да наложи ново споразумение за контрола над Западен Берлин.
Схемата на Хрушчов включва транспортиране на ядрени ракети със среден и малък обсег на действие с кораб до Куба, като по някакъв начин успява да избегне откриването им от НАТО. След като ракетите пристигнат, Хрушчов обявява разполагането им в ООН през ноември 1962 г. Този план започва да се разпада на 22 октомври, когато Кенеди обявява, че Съединените щати са открили разполагането на съветски ядрени ракети със среден обсег в Куба. Часове преди обръщението Хрушчов получава предупреждение, че американците може да разберат за какво става дума. Той се опасява, че Кенеди ще започне незабавно нападение срещу Куба. Вместо нападение Кенеди обявява морска блокада на острова. Хрушчов нямаше намерение да премахне ракетите, които вече се намираха в Куба, но също така искаше да избегне сблъсък, който можеше да доведе до ядрена война. За да намали риска от война, на 23 октомври той решава, че пътуващите към Куба кораби, превозващи ракети със среден обсег, ще се обърнат и няма да изпробват американската блокада. Междувременно Хрушчов се надяваше на признаци за слабост на САЩ или на противопоставяне на блокадата от страна на американските съюзници. Такива не се появиха. Вместо това съветското разузнаване събра доказателства, че американски служители подготвят репортери, които да се присъединят към армадата, която ще удари Куба, и че Съединените щати са повишили степента на готовност на стратегическите си оръжия. Опасявайки се от опасна ескалация, Хрушчов събира колегите си на 25 октомври и заявява, че е време да се намери изход от тази каша. Съветският лидер не използваше термина „изход“, но точно това искаше. Той също така искаше да избегне унижението. „Това не е малодушие“, каза той на колегите си. „Това е резервна позиция… Не си струва да се форсира ситуацията до точката на кипене“. Може би е успял да постигне поне една от трите си цели. На следващия ден той изпраща на Кенеди писмо, в което по заобиколен начин предлага премахването на ракетите в замяна на обещанието на САЩ да не нахлуват в Куба. Кризата не приключи дотук, но беше на път да се разреши. На Кенеди и неговите съветници им отне един ден, за да разберат какво предлага Хрушчов. Междувременно в допълнение към обещанието да не нахлува в Куба, съветският лидер искаше Съединените щати да премахнат видимия символ на заплахата от НАТО за Съветския съюз: американските ракети със среден обсег в Турция. От КГБ Хрушчов вече е знаел, че тези ракети ще бъдат заменени с подводници „Поларис“, но е искал да издейства още една осезаема отстъпка от САЩ, макар и куха. На 27 октомври Кенеди се съгласява с първото условие писмено, а с второто – тайно, чрез среща между брат му, главния прокурор Робърт Кенеди и съветския посланик Анатолий Добринин. Не е чудно, че руснаците, особено Путин, може да разглеждат Кубинската криза като провал за Кремъл. Хрушчов изостави целия си план за създаване на съветска ракетна база в Куба в замяна на съвсем малко: устно обещание от американския президент да не нахлува на острова и премахване на остарели американски ракети. Също толкова показателен за автократ като Путин е фактът, че провалът в Куба по-късно ще бъде посочен като причина за уволнението на Хрушчов през 1964 г. В интервюто с Лукянов Путин защити анексирането през септември на четири провинции в Източна и Южна Украйна и отхвърли като лицемери онези в Съединените щати и Европа, които подкрепят украинския суверенитет. „Виждаме, че в западните страни протичат сложни демографски, политически и социални процеси“, каза той. „Разбира се, това е тяхно вътрешно дело. Русия не се намесва в тези въпроси и няма намерение да го прави – за разлика от Запада, ние не влизаме в чужд двор. Но се надяваме, че прагматизмът ще надделее и че диалогът на Русия с истинския, традиционен Запад… ще се превърне във важен принос за изграждането на многополюсен световен ред.“ Какво представлява „истинският, традиционен Запад“? Путин несъмнено имаше предвид Републиканската партия и други десни партии в Северна Америка и Западна Европа. Той явно е очаквал, че междинните избори в САЩ ще променят политическия климат в страната и ще отслабят американската подкрепа за Украйна. Но за разлика от Хрушчов в разгара на кризата, Путин все още не изглежда убеден в решимостта на САЩ и Европа. Във всеки случай Путин отхвърля всяка аналогия, сравняваща го с Хрушчов по време на Кубинската криза, защото все още не е готов да се откаже от нито една от основните си цели. Отстъплението през 1962 г. не е резултат от американското държавническо поведение. Тя възникна първо от руския страх, а след това от прагматизма. Може би неотдавнашната загуба на Херсон в Южна Украйна и относителният успех на демократите на междинните избори ще принудят Кремъл да направи прагматична преоценка. Допреди няколко седмици за Путин щеше да е неприемлива идеята да се оттегли от единствения украински областен център, който силите му бяха успели да превземат. И все пак сега той го направи. Това оттегляне обаче не е сигнал за руското желание да се понижи температурата. Дръзкото анексиране на четирите области от страна на Путин прави много трудно поднасянето на по-широко стратегическо отстъпление на руския народ. За разлика от Хрушчов, Путин повиши залозите на конфронтацията, когато неговият гамбит започна да се разпада. За него ще бъде по-трудно да се оттегли, но и изглежда, че поне засега той не желае да го направи. Байдън и онези, които призовават Белия дом да окаже натиск върху Киев да преговаря с Москва, трябва да имат предвид тази разлика. Войната в Украйна не е като Кубинската криза, а Путин, както с удоволствие ще ви каже, не е Хрушчов.
по БГНЕС и „Форин афеърс“, автор Тимъти Нафтали, професор по история и обществена дейност в Нюйоркския университет
