„Украйна напада Русия!“ – това е сюрреалистичното заглавие на репортаж в броя от 22 февруари на Informer, най-продаваният таблоид в Сърбия. Това заглавие не беше изключение, то беше израз на путинофилията, която е силна в Сърбия от години. Докато по-голямата част от света осъждаше руската агресия срещу Украйна, голяма част от медиите в Сърбия се заеха да хвалят действията на Русия. Таблоиди, интернет портали, ежедневници, седмичници и национални телевизионни канали възхваляваха разрушаването на украинските градове и безрезервно подкрепяха руските въоръжени сили. Убийствата на цивилни граждани, изравняването на градове със земята и унищожаването на паметници на културата сякаш изпълваха с ентусиазъм и възторг някои от сръбските редактори. В Белград се провеждаха проруски митинги, на които тълпата приветстваше Путин, а на асфалта беше изписана буквата Z. Останалата част от света изтръпна, докато гледаше в реално време репортажите за труповете по улиците на Буча, за цивилните, които се криеха от руските снаряди в метростанциите и милионите бежанци, които бягаха от страната си. Вместо съчувствие за невинните жертви, разбирането към престъпниците изглежда беше отговорът на сръбските фенове на Путин. Докато съюзниците на президента Александър Вучич в сръбските медии изглеждаха безразлични към смъртта и разрушенията в Украйна, той твърдеше, че страната е политически неутрална. Сърбия с неохота гласува в подкрепа на резолюциите на Общото събрание на ООН, осъждащи използването на сила от Русия и незаконното анексиране на украинска територия. Но правителството на Вучич многократно е отказвало да подкрепи западните санкции срещу Русия. Европейски официални лица, американски сенатори и различни пратеници се обърнаха към Вучич, казвайки му, че е време да избере: дали Сърбия ще бъде част от Европа или съюзник на Русия? Въпреки целия натиск, Вучич продължава да държи Сърбия в неизвестност. Но когато става въпрос за атаката на Русия срещу Украйна, не може да има неутралитет. Да запазиш неутралитет, докато палач разфасова жертвата си, означава морално да застанеш на страната на палача. Отношението на Сърбия към войната в Украйна се нуждае от допълнителен контекст. Докато в други страни руската държавна информационна агенция „Спутник“ и руският телевизионен канал RT разпространяват пропагандата на Кремъл, в Сърбия повечето от местните медии действат така, сякаш самите те са част от руската манипулативна машина, командвана от комуникационните стратези на Кремъл. Проблемът не се ограничава само до медиите. Сърбия никога не се е отказвала от националистическата идеология за Велика Сърбия, която доведе до войните в бивша Югославия. Единственото изключение беше краткото премиерство на Зоран Джинджич, но то беше прекъснато от убийството му през 2003 г. Днешните сръбски политически лидери бяха участници във войните от 90-те години на миналия век. Вучич е високопоставен служител на Сръбската радикална партия на осъдения за военни престъпления Воислав Шешел. Коалиционният му партньор Ивица Дачич, лидер на Социалистическата партия на Сърбия, беше говорител на Слободан Милошевич. Един от най-близките сътрудници на Вучич, министърът на вътрешните работи Александър Вулин, започва кариерата си като функционер на Югославската левица – партията, основана от покойната съпруга на Милошевич, Миряна Маркович. Днешната министърка на европейската интеграция Ядранка Йоксимович е работила в списанието на Сръбската радикална партия „Велика Сърбия“, чието заглавие (Велика Сърбия) говори само за себе си. Сръбските политически лидери все още не признават публично, че в Сребреница е извършен геноцид. На държавно ниво не се е стигнало до справяне с миналото. Напротив: политическите, медийните, културните, църковните и социалните елити продължават да отричат сръбската отговорност за военните престъпления. Неотдавнашният исторически ревизионизъм на Сърбия внушава, че сърбите са били жертвите, а не престъпниците. Международно осъдените сръбски военнопрестъпници се завръщат у дома след излежаване на присъдите си и получават героични посрещания и медийни изяви, за да изложат своята версия на истината, която Хагският трибунал, разбира се, не можа да приеме.
В градовете из цяла Сърбия има графити с образа на Ратко Младич, често с лозунга „Сръбски герой“. Всеки, който говори за сръбските престъпления, е размазван като предател от някой медиен линч. В сръбската прокуратура за военни престъпления 2 500 дела от години се намират на етап досъдебно разследване. Според оценки на Центъра за хуманитарно право в Белград най-малко 6 000 неосъдени военнопрестъпници се разхождат свободно по улиците на сръбските градове. За крайно десните сръбски националисти сегашното състояние на мир на Балканите е временно, също както и границите. Те все още мечтаят за велика сръбска държава, която да включва Косово, Черна гора, Република Сръбска и части от Хърватия. При сегашното положение на нещата осъществяването на тази мечта е невъзможно, но националистите са търпеливи. След поражението в югославските войни те се оттеглиха, за да ближат раните си, да подклаждат омраза към съседите си и да поддържат населението в състояние на бойна готовност чрез медиите. Това, че трябва да изчакат, докато международните обстоятелства се променят, е един от основните наративи на руската пропаганда в Сърбия, филтрирана чрез част от сръбските медии в продължение на повече от две десетилетия. Сръбските ултранационалисти чакат Русия да влезе в решителен конфликт със западния антихрист, да победи безбожната Европа и САЩ и да установи друг световен ред. Те вярват в Путин като в месия и си го представят като усъвършенствана версия на Слободан Милошевич: владетел на могъща империя, разполагащ с ядрен арсенал. Когато Русия нахлу в Украйна, последователите на Путин в Белград смятаха, че е дошъл техният час; че това е началото на „голямото сътресение“, при което старият ред ще бъде разрушен и от неговите руини ще се появи нов, в който суверенитетът, границите и международните договори нямат никакво значение. Вместо международното право и други „западни измислици“ ще властва законът на джунглата, както повелява авторитарната традиция. Държави като Сърбия, предпочитани от световния властелин в Кремъл, ще получат правото да довършат започнатото преди три десетилетия, за да създадат най-накрая своята велика държава, за която копнеят от векове и която да съответства на собственото им въображаемо величие. Възхваляването на престъпната агресия на Русия срещу суверенна държава може да се стори странно на неинформирания човек. Но за тези от нас, които живеят в сърцето на мрака – в страна, чиито герои са Слободан Милошевич, Радован Караджич и Ратко Младич, очакването не е за нищо по-добро. Онези, които все още вярват на конспиративните теории за клането в сараевския квартал „Маркале“ през 1994 г., че то е било инсценирано и разчленените трупове всъщност са били манекени, лесно ще повярват на подобна пропаганда и за клането на цивилни в Буча. Ако медийните хиени могат да се присмиват на жертвите на геноцида в Сребреница в праймтайма на телевизиите, защо да скърбят за жертвите на престъпленията на Путин? Както каза големият сръбски писател и мислител Радомир Константинович през 1991 г.: „Живеем в свят (ако това е живеене), в който чудовищното става естествено, а естественото – чудовищно“. За съжаление диагнозата му за Сърбия не е загубила точността си и днес.
по БГНЕС, автор Томислав Маркович, поет и публицист
