В Костницата на Нешков връх – кости и на българи, и на сърби
„12 ноември 1885 година, след Сливнишката битка е последното решително събитие в спасяване на младото българското княжество, след Съединението, предизвикало нападението на крал Милан. Тогава, в тази битка, на Нешков връх – това едно възвишение над Цариброд, излиза и старо и младо, за да подпомага българските войници. Да им носят хляб, вода, както се казва, не целият град, цялата община отива в подножието на Нешково да подпомага българските войски,“ разказва местната писателката и журналист Зденка Тодорова.
„Иван Вазов тогава идва в Цариброд. Идва със Спас Вацов – основоположникът на българската метеорология, който е роден в Пирот, за да наблюдава военните събития. Идва с файтон. Тогава нощува в гостилницата на чичото на Спас Вацов – Тоша Вацов и пише „София – Пирот 1885 година“. Описва тези събития и в неговия разказ. Защо тези неща не се преподават в българските училища в Западните покрайнини? Даже Иван Вазов до такава степен е цензуриран в нашите училища, че с два часа седмично едва ли вече децата и учениците знаят кой е Иван Вазов. А за Сръбско-българската война толкова неща могат да се изучават. Нас ни водеха като ученици на Нешков връх да берем божури. Направих снимки на костницата. Там сега цъфтят лопени, дива роза. Учителите сега не водят учениците, за да не им разказват историята. Всичко, което знаем за Нешков връх, знаем въз основа на това, което по-рано сме чели, учили и научили от нашите родители и преподаватели. Там през 1911 година е построена паметна костница в памет на загиналите български войници. Това е единствената паметна костница, от тази война, макар че в много български градове и села, големи и малки, има паметници от Сръбско-българската война. Защото няма град и село, от което да не е имало участник в тази война. И Костницата е построена, тържествено осветена, открита на 2-ри юли, 1911 година, с решение на Царибродски общински съвет и по препоръка на доброволческо дружество „Сливница,“ разказва историята Зденка Тодорова.
„След Ньойския договор, костницата започва да пропада. Пробиват се дупки на две места и просто тя се разпада. Периода 41 – 44-а, костницата е замазана, но това е кратък период, когато ние пак сме в границата на българската държава и българи, когато идват в Цариброд, първото, което правят е да отидат да си направят снимка на костницата. Аз имам такива архивни снимки. След това в социалистическа Югославия, Костницата беше занемарена. Нищо не се знаеше за нея, изобщо. Но нашите учители, защото аз съм завършила българско училище в Цариброд, ни водеха на Нешково. Ние се разхождахме до там, отивахме да берем цветя. 90-те години костницата беше възстановена. Възстановена – в смисъл белосана. Замазана е дупката, ремонтирана е по някакъв начин. Миналата година Министрество на външните работи на България с техни финансови средства е финансирало осветлението на костницата и вечерно време е осветена. Много е хубаво да се види, защото и костницата е бяла. От царибродските гробища, където 42-ра година беше открит паметник на българския войн, и е взривен същият през 46-а година, а царибродските гробища не са потискащи гробища, те са като парк върху един баир – оттам се вижда костницата. Тя е символ на българската бойна слава. Тя е символ на българската победа и предупреждение, че сръбската агресия не е от Вуковар и от Сребреница, а сръбската агресия е от 1885 година. Аз даже не разбирам това, че българските дипломати, явно за да не засегнат сърбите, които са им явно пък и разрешили да сложат осветлението там, не искат да наблягат върху агресията, а казват – това било братоубийствена война. Братоубийствена, братоубийствена, ама в нея загиват хора. И след като са загубили войната, крал Милан отказва да пренесат телата на сръбските загинали войници във вътрешността на Сърбия, така че кости на сръбски войници има в няколко сандъка в дъното на тази пирамида – костница. И това говори и за царибродчани, и за българите, въпреки че са били нападнати те са пак широко скроени хора и са позволили костите на тези загинали войници да останат там – те са обикновени хора били и сърбите, които са загинали, не по тяхна воля се е воювали. Но искам да кажа, че българската държава тогава е правила много. В смисъл тя е държала на българския, да се запази българския дух, да се запази българската бойна слава, да се популяризира, да се говори за тези неща,“ казва писателката.
„Иначе – започнаха напоследък български дипломати с кмета на общината и други партийни кадри от общината да отиват на Нешково, да поднасят венци пред костницата. Без да се рецитира Вазов, без да се говори на микрофони, без да се отбелязва. един вид – хайде ние ще честваме кръгли годишнини… Но имахме 120 години. Сега е 135. Имахме и 130 години, имахме 100 години. Тази битка защо се премълчава? Всъщност тя ни спасява. Ньойския договор ни наказва, а Сръбско-българската война ни спасява като държава. Можеше пак да ни разделят и пак да ни смачкат. Нали се ние съединяваме и крал Милан под внушението на Австро-Унгрия ни напада, но всъщност битката на Нешково, която описва Иван Вазов и неговият разказ, се крие: „София – Пирот 1885 година, 11-12 ноември“, коментира пред Compassmedia.bg Зденка Тодорова.
още по темата може да четете тук : https://www.compassmedia.bg/tsaribrod-gradat-s-dve-imena/
