Постоянният дисбаланс на пенсионните схеми във всички страни е следствие от добри новини: продължителността на живота се увеличава и все повече финансови ресурси трябва да се отделят за финансиране на живота на тези, които вече не работят. Въпреки че почти всички признават тази необходимост, бунтът в много страни, особено във Франция, срещу избора на финансиране чрез удължаване на работното време, повдига два много дълбоки въпроса за същността на нашите общества: от една страна, разделението между заплатите, независимо дали са незабавни или отложени, и печалбите. От друга страна, естеството на труда. Всъщност тези два проблема са свързани, тъй като най-богатите, най-могъщите и артистите, тези, които са щастливи да работят колкото се може по-дълго, го правят със собствено темпо, за удоволствие; те правят всичко възможно да избегнат пенсионирането и нямат желание да се намесват в грижите на другите, най-вече на работниците, чиято работа се преживява в по-голямата си част като страдание или във всеки случай като недостатъчно възнаграждаваща, за да не искат да я прекратят възможно най-скоро. Затова гневът на демонстрантите срещу отлагането на пенсионната възраст трябва да се разглежда преди всичко като бунт срещу несправедливостта на труда. Този гняв не се проявява навсякъде по един и същи начин. В някои страни, независимо дали са протестантски или азиатски, нуждата от строг и труден труд, определен и наложен от културна, религиозна или политическа гледна точка, се приема безропотно, тъй като позволява да се надяваме на рай или на щастие, или и на двете, или поне на добро място в обществото. В други страни, особено в католическите, работата се преживява като страдание, което трябва да се избягва, още повече че за тях богатството не е път към вечния живот; тя се преживява като отчуждение, като по-голямата част от добавената стойност отива при акционерите, докато не се прави нищо, за да се гарантира, че служителите са заинтересовани интелектуално, политически и финансово от успеха на предприятието.
Затова този гняв трябва да се разбира като демонстрация на неуспеха на повече или по-малко амбициозните опити за подобряване на условията на труд; срещу факта, че от векове насам е направено толкова малко, за да се гарантира, че животът в офиса или в завода е възможно най-пълноценен, и че се задоволяваме да осигурим средства за повече или по-малко достоен живот през малкото, твърде кратки години, които остават, след като човек напусне работа, която се преживява като затвор: тук, както и навсякъде другаде, се занимаваме с неотложните неща, забравяйки важните. Освен необходимото финансиране на предвидимите дефицити, което може да бъде договорено по хиляди начини, преди всичко е важно да се работи за създаване на условия, при които всеки да иска да работи по-дълго, защото работата би станала свободна и удовлетворяваща и защото за всеки биха били определени и организирани реални планове за кариера. Можем дори да мечтаем за общество, в което всеки ще намира толкова голямо удоволствие и освобождение в работата си, която ще му носи удовлетворение и достойнство, че ще иска никога да не я напуска. Ето защо трябва да стартираме този голям проект, за който се говори отдавна и за който настоящата криза във Франция показва, че не сме успели да постигнем: да автоматизираме неизбежно повтарящите се, неблагодарни или унизителни задачи (поддръжка, почистване, строителство, производствени линии) и да придадем социална и финансова стойност на мисиите на грижа, гостоприемство, предаване и опазване на природата. С други думи, трябва да оценим работните места, които са полезни за икономиката на живота, и да премахнем чрез автоматизация тези, които са от икономиката на смъртта. Обществото, в което всеки би имал вълнуваща, социално и екологично полезна работа, е възможно; то не би възхвалявало мързела по болезнен и самоубийствен начин; не би приравнявало работата към рутината, умората, депресията, отчуждението, унижението, експлоатацията и унищожаването на околната среда, а към откриването, създаването, радостта и разнообразието. Постигането на това е вълнуваща мисия.
по БГНЕС, автор Жак Атали, френски икономист, финансист и философ, снимка ЕРА
