Сутринта в петък, 26 октомври 1962 г., тръгнах за гимназията с мисълта, че вероятно няма да се прибера жив. В този ден, който помня като вчера, се носеха слухове, че ако генералният секретар на Съветската комунистическа партия Никита Хрушчов настоява да инсталира ядрени ракети SS4 и SS5 в Куба, Съединените щати ще унищожат съветските кораби с бойните глави за тези ракети, които бяха неподвижни на няколко мили от кубинския бряг, което ще предизвика верижна реакция, която ще доведе до тотална ядрена война и смъртта на всички 3,1 милиарда човешки същества за няколко часа. Докато вървях към гимназията, без да имам никаква друга информация освен от радиото и вестниците, имах чувството, че животът ми, все още толкова кратък, ще бъде прекъснат; че градът ми, толкова красив, ще бъде разрушен; че надеждите на всички ще бъдат разбити. Не си спомням да съм се страхувал: ситуацията беше твърде неописуема, за да ме плаши. Много по-късно разбрах, че този страх е бил основателен: В онази сутрин, след десет дни на интензивни преговори, които можеха да не доведат до нищо, между един спокоен и решителен американски преговарящ (братът на президента, Робърт Кенеди) и един съветски лидер, преживял трагедиите на Втората световна война (Никита Хрушчов), Съветският съюз се съгласи да демонтира вече изградените в Куба ракетни площадки и да върне корабите, натоварени с ядрени бойни глави, в пристанищата си; В замяна американците поеха писмен ангажимент да изтеглят ракетите „Юпитер“ от Турция и Италия (което вече беше решено) и да не нахлуват в Куба. Двайсет години по-късно, през зимата на 1984/1985 г., преживях подобен период, много по-малко разгласен, когато старите геронтократи, които тогава ръководеха Съветската комунистическа партия, около Константин Черненко, се показаха напълно решени да завлекат човечеството в собствената му гробница, ако не унищожим собствените си ядрени оръжия; все още чувам как Черненко крещи заплахите си в една много малка стая в Кремъл, където придружавах безстрастния и решителен Франсоа Митеран. Докато го слушах, се опитвах да си представя как 4,7 милиарда човешки същества се влачат към небитието. И тук не се страхувах, защото това все още беше невъобразимо. И все пак беше възможно и вероятно ни спаси само смъртта на Черненко, по-рано от очакваното, която позволи на Михаил Горбачов да успее в преврата си срещу младите Брежневци, които все още не бяха готови да поемат властта.
Днес преживяваме период със същата интензивност. По същата причина: отчаяна власт, която няма друго решение за оцеляване, освен да се впусне във външна авантюра. В следващите дни, седмици и месеци отново рискуваме да бъдем въвлечени в ядрен катаклизъм. С още по-мощни оръжия, които биха могли да унищожат всичките осем милиарда човешки същества. И отново, това е твърде гигантско, за да се замислим.
Твърде безумно, за да се страхуваме
Ако по този начин светът за трети път се намира на ръба на пропастта, то е защото Русия все още не е успяла да се закрепи в демокрацията – единствената реална гаранция срещу войнствеността. Ние няма да имаме същия шанс като през 1962 г: Владимир Путин не е преживял Втората световна война. Няма да имаме и същия шанс като през 1985 г.: той не изглежда толкова отслабнал физически, колкото беше Черненко. Ако нещо ни спаси от най-лошото, това ще бъде или дворцова маневра в Москва, или осъзнаването от страна на Путин, че може да загуби всичко, лично и в очите на историята, като действа по този начин. Все пак историята и мястото, което той ще заеме в нея, трябва да го интересуват. И както и в предишните два случая, това може да се случи само, ако демокрациите не се поддадат на страха и шантажа. Ако за пореден път човечеството се справи по чудо, не бива да се връщаме в старите коловози. Не трябва да вярваме, че сме непобедими. Трябва да снабдим човечеството със средства, които да не позволят на никого в бъдеще да застраши (и то не само чрез война) самото му съществуване.
по БГНЕС, автор Жак Атали, френски икономист, финансист и философ
